ВНИМАНИЕ !!!!!!!! ПЪТНИК В БАГАЖНОТО!!!!!!!

Някъде към 2 посред нощ е,рейса спира за рутинна почивка.Пробуждам се,слизам да се разтъпча,бавно и постепенно отварям очи.Сънят все още е с мен,сънят все още е в мен,но достойно върви на крачка зад мен.Поглеждам към рейса и забелязвам че шофьорите са при багажното.

Нищо особено помислям си че пренареждат багажа -техни си шофьорски работи.Обаче на фона на нощната лампа забелязвам едни опънати крачета.Или това е "багажа" от Тери Пратчет,който има собствени крачета и сам се придвижва из пространството...или е човек!!!!По скоро е второто,защото шофьорите доста приятелски разговарят с притежателя на тез крачета и ги завиват с шофьорско одеяло.Някъде към два чайовете се нижат един след друг,поредна почивка..пореден чай...

Вратата на багажното е затворена и крачетата добре завити са някъде там отдолу и спят своя сън.Те са притежание на третия шофьор в рейса,който се появява по късно по време на следващата почивка.Това е началото на приказката Кюрдистан.Колко много вълнуващи неща ще се случат след срещата с крачетата,само ако зная в този момент някъде към 2 след полунощ......едва ли щях да мигна до седем,когато рейса пристигна и вратата се отвори на гарата в Санандаж......

Но понеже не знаех поспах сладко,сладко тези 5 часа.Рейса ме стовари на автогарата,която според описанието в гидовника отстои на 4 км. от града...Решавам да походя сутрешно-разсънващо и спестяващо някой друг лев за такси.Мисля че извървяното разстояние е не повече от 3 км...но с тигелите които направих,закръглих числото на 5км.Навлизайки в града започнах да забелязвам и типичната за този район носия нещо като панталон тип шалвари,нещо като сако което е загащено в панталона,нещо като колан който покрива загащеното на кръста,нещо като кепе на главата върху което има намотан шал,нещо като красиви плетени обувки на краката.

В този ранен час имах усещането че съм единствения турист в радиус от 20 км.....Намерих интернет,който беше затворен,но от съседната врата се показаха хора и ме поканиха да почакам при тях докато кафе-нета отвори врати.Съседната врата беше местния журнал.Поканиха ме в главния офис,разгледах местния вестник,комуникирахме с думи,жестове,мимики с господин управителя на журнала,и след известно време беше съобщено че кафе-нета е отворил врати.Аз благодарих сърдечно за приятната компания и си помислих: "Ех,хубаво е рано сутрин денят ти да започне с такава човещина,с такова гостоприемство и разбиране"

След виртуалното сърфиране и изпращане на сигнали до приятели,тръгнах да търся подслон,където да олекна с около 25кг.след като разтоваря багажа си и да мога лек и безгрижен да разгледам града и неговите красоти.Според гидовника,на един площад в близост се намираше приятен и евтин хотел-разбира се аз се насочих право натам...После тръгнах насам....демек върнах се на обратно,защото попитах едно дете:"това ли е този площад?" то каза не и ми посочи мястото и посоката откъдето идвах,върнах се до изходна точка и попитах един полицай за площада,и той ми каза че не е това и ми посочи посоката от която идвах,където попитах детето.

Още един път се върнах,вече раницата започваше да натежава от безбройните тигели между двата площада.държа да отбележа че разстоянието между двете точки клони към 1 км.Между всичките тези тигели огромно впечатление ми направи шаренията по улицата,интересните дюкянчета,шивачите работещи директно на улицата и едно павилионче в което продаваха красивите плетени обувки-част от носията.Голямо впечатление ми направи огромния брой просещи хора.

Досега не бях забелязвал толкова много в Иран.След като открих правилния площад бързо намерих хотелчето,но за моя неприятна изненада се оказа че е пълно и ме насочиха в посока към добре познатия ми друг площад,където имало друг хотел.Този път разстоянието беше наполовина,защото този хотел се намираше някъде към средата между двата площада.За пореден път вървях по собствените си стъпки,заговорих един симпатичен човек за това аджаба къде точно се намира този хотел ,човека нещо не ме разбра,аз опитах да го попитам на фарси-той не ме разбра още повече,и точно тогава както става в приказките и също по време на едно пътуване се появи моят ангел спасител,който знаеше английски по добре и от мен и ме запита дали може да помогне.

Попитах го вежливо за хотела и той вежливо ме съпроводи до него,вежливо комуникира с персонала и ми обясни че ще се освободи стая към 12 на обяд и че цената е 30 000 според моята представа-3 долара и аз се съгласих и оставих раницата на рецепцията.Той ме заведе до един кафе шоп,но в Иран има режим на тока,и за зла участ на кафето нямаше ток и то не бе опитано,но се възползвахме от услугите на сладоледа,като нямаше начин да убедя моят спътник да платя поне моята половина,камо ли да го почерпя.

След това той ме съпроводи до музея на КЮРДИСТАН където заедно видяхме невероятни неща от Кюрдската история-носии,предмети,ритуали,бижута.Следваща спирка беше местния шейк шоп където опитах компот от кайсии с леко солен привкус и един странен бананов шейк.Настана време да се връщаме към хотела,часа наближаваше 12 и на рецепцията се установи че цената за предлаганата стая е 30 долара!!!!!Аз вежливо казах че за мен тази цена е непосилна,събрах си багажа от рецепцията и с моя приятел се насочихме обратно към първоначалния хотел,където бях питал за стая.

Той държеше да ги попита лично и аз не възразих.Оказа се че имат места но не приемат чужденци!Разпореждане на местния орган.За чужденци само скъпия хотел и точка!Аз обясних на приятеля ми че предпочитам да се измъкна от града и да се насоча към следващата си точка,която имах надраскана на хвърчащи листчета- градчето Павех.Моя нов приятел реши да ме съпроводи до автогарата,където пихме чай,постояхме и поприказвахме в чакалнята докато дойде мини бусчето.

Когато то дойде се оказа че хората имат билети а аз нямам,защото не знаех че трябва да си закупя предварително и с други безбилетници като мен се наложи да вземем савари-демек да разделим такси с още три на брой осъдени души плащащи 5 пъти в повече цената която би била с нормалния транспорт.Разделихме се сърдечно с моя приятел и потеглих с новите си спътници.

Един от тях беше много атрактивен -изглеждаше силно напушен а явно не употребяваше никакви стимуланти,но имаше вид на леко неадекватен тип с катинарче и с очила-психоаналитик по професия на 25 години.Много смях имаше в таксито по време на нашето пътуване.Достигайки градчето Павех той ме покани в тях на чай и курабийки и така аз се озовах в нова среда,в нова къща на терасата на 3-ия етаж.Много eмoции и вадене на речници английско персийски.Аз пробвах местна носия,снимах се с нея,реших да си купя такава,но за моя зла участ имаше само тази която пробвах- а тя беше бяла,но аз бяло не бях съгласен да нося по време на моето клошарско-хипарско пътуване,защото на втория ден ще стане черно.

Така се разминах с носията,сбогувах се със семейството на моя психоаналитик и той ме пое под опеката си и с неговата кола направихме обиколка из града като посетихме един сляп шивач,който шиеше носии,отбихме се в един музикален магазин,където чух музика на живо.Заведе ме до моя хотел където разтоварих нещата си и след това ми показа панорамна гледка към планината от едно местенце и накрая ме остави пред хотелчето,като се разделихме най-сърдечно.Моят план за другия ден беше да се кача в планината и да отида до един зороастрийски храм.

Момчето попита негови приятели дали могат да ме качат до някъде с колата и размених с тях телефонни номера,но аз бях убеден че не искам да ги ангажирам с моето придвижване и ще отида сам на другия ден,така че след лека раздумка ние се разделихме,аз хапнах малко,подариха ми една чиния със сладки,почетох книжка и си легнах.Моя приятел беше написал на фарси за мястото където отивах така че на другия ден просто показвах на хората написаното и те ми обясняваха че съм в правилната посока.

Малко преди да си легна ми се обади едно момче което каза че иска да ми помогне да разгледам забележителностите,но аз нито разбрах кое е момчето нито къде се намира.Последва размяна на смс-и от които аз не разбрах още повече откъде момчето знае за мен.За момент си помислих че е планински водач,който си предлага услугите.Разбрахме се на другия ден да се чуем и да се уточним.

На сутринта не се чувствах особено разположен закусих надве натри и тръгнах към планината-вървях по асфалта и показвах написаното на фарси и хората потвърждаваха че това е правилната посока.След това един господин ми обясни къде точно да хвана пътеката и аз я хванах здраво за ушите и вървях по нея може би около три часа докато излязох на едно място където пладнуват овцете-нещо като открит обор.

Реших че съм се объркал и тръгнах да слизам надолу и стигнах до чудно местенце където имаше сянка и течаща вода.Определено не се чувствах добре през този ден и слънцето допълнително допринасяше за моето неразположение.Изненадващо телефона звънна и момчето от вчера ми каза че се намира някъде в планината и предложи да се срещнем на билото.Попита ме дали го виждам.Аз се огледах и го видях на едно съседно възвишение.

Помахахме си и след известно време се събрахме на мястото където пладнуват овцете и там се запознахме.Моят нов приятел се казва Али Реза и е на 21 години.Много скоро разбрах че е истинско удоволствие да се общува с него.И той като повечето млади хора тук в Иран мечтае да замине някъде в Европа или САЩ.Разбрах че неговия брат в момента е в Турция и се готви да премине нелегално с още двама приятели в Италия плащайки 5000$ на човек.

Идеята е от Италия да мине през Франция и да се насочи към Англия.Такава е общоприетата схема за измъкване от Иран,защото по легалния начин малко щастливци успяват да се измъкнат от клещите на желязното управление което държи младите да са тук,но прави всичко възможно за да ги накара да търсят късмета си някъде другаде.Отнемайки свободата им,отнемайки контактите им с момичета,отнемайки веселието им.Кой нормален човек би искал да живее в такава среда?

Единствено силно вярващите млади хора се чувстват комфортно в такава изкуствена среда но те не са толкоз много като процент от младото население тук в Иран.След като се срещнахме с Али на овчарника и след като ме запозна с негов приятел с когото бяха дошли заедно и след като запалиха огън и направиха чай който изпихме ние поехме нагоре.Нагоре към храма на огъня,нагоре към една от древните ирански култури-Зороастризъм.

Приятелят на Али вървеше напред а ние изоставахме,защото си говорехме за всякакви бивалици и небивалици.Тези хора бяха пъргави като диви кози!Подскачаха от камък на камък без никакво усилие,докато за мен беше малко трудно да поддържам техния ритъм заради коварната настинка с която се събудих тази сутрин.Стискайки зъби успявах да не изоставам и след около час и малко достигнахме билото и върха където се намираше храма на огъня.

Покатерихме се по скалата с леки алпийски умения,а в подножието на скалата бяха издълбаните жилища на древните хора-цели салони и подземно,под скално ниво като на няколко места ясно се открояваха изсечените стъпала в скалата за по лесно придвижване нагоре и надолу.На върха на скалата имаше дълбоко огнище може би около метър дълбоко и 50 см.широко от където местните хора са комуникирали със съседните градове и стратегически места посредством пушек и сигнали.

Цвета на пушека е бил важен фактор за посланието което е носел.Мястото и скалата е стратегическо на около 3500м.н.в и моите приятели споделиха че се вижда в радиус от 100км.След сладка раздумка на върха,лек обяд и бърз огън на който направихме чай ние заслизахме надолу като към нас се присъедини още един техен приятел,който дойде до върха от друга посока.Слизайки до овчарника имахме лека чаена почивка и нови двама приятели се включиха към групата като единия извади нелегална алкохолна бира ефес и аз пих чаша от нея.Алкохола е строго забранен в Иран.

За почти два месеца там опитах бира два пъти.След бирата и поредния чай заслизахме към селото на Али Реза което се намираше само на 2км. от Павех.Аз го попитах дали знае хубаво местенце за опъване на палатка,защото за мен цената в хотелчето-мотелчето беше висока и познайте какво се случи.Али ме покани в къщата си,на няколко пъти му обясних че не искам да се натрапвам и с удоволствие ще спя навън и ще се наслаждавам на звездите,но той бе повече от убедителен в поканата си и аз нямаше как да откажа.

Така от планината слязохме и се насочихме направо към неговата къща.Неговите родители имаха гости-роднини и както е обичая бяха разделени в две стаи -в големия хол-мъжете,а в съседната по малка стая-жените.Отново чаена церемония,ориз с доматчета и надълго и нашироко за пореден път се налага да обяснявам как така не ям месо.Майката на Али снове напред-назад не се спира като истинска иранска домакиня.Мъжът и е седнал доволно на земята,кръстосал крак връз крак хванал е броеницата и се е отдал на заслужена почивка след тежкия работен ден на полето.

Мъжките и женските работи.Тук в Иран е така.А това тук е Кюрдистан-тук хората са бедни на пари но богати на сърце и мечти.Работят здраво на полето,борят се със земята и са щастливи от малкото което имат.Те вярват в Бог,молят се,обичат госите си ,защото вярват че те са пратеници от Бога.Обичат само една жена.Али е на 21 години.Той ме попита какво е за мен любовта и какви са взаимоотношенията момче-момиче в Европата.Аз му обясних и на свои ред го попитах какво е за него любовта.

Той беше много откровен и романтичен.Каза ми че жената в която се влюби,ще се ожени за нея-стига и тя да го обича разбира се,ще я почита и уважава и ще живее с нея в мир и хармония и че би направил всичко за нея.С такси се отбихме до хотелчето-мотелчето да си взема раницата и се върнахме обратно в къщата.Мъжете се бяха изнесли на терасата,а жените се бяха преместили в голямата стая пред телевизора.Споменах ли ви че обух кецовете си на бос крак,защото майката на Али беше изпрала неговите а също и моите чорапи!

Искаше да изпере и останалите ми дрехи но аз упорито отстоях позицията си и запазих мръсните дрехи за себе си.Последваха чайове,отговори на безброй въпроси,и безброй звезди на небето които ни наблюдаваха с нескрит интерес.Последва сладко заспиване на терасата,завит с прекрасно меко и топло одеяло.Сутринта се пробудих от близко кудкудякане и малко по късно закусих сладки и чаша топло мляко в компанията на Али.

Настана време да поемам по моята пътечка,а майката на Али се опита да ми даде дрехи и пари които аз не приех учтиво.Тя обясни че ме чувства като роден син и би искала да ми помогне по всякакъв начин.Ех,ето че и втора майка си намерих в Иран след толкова много приятели които ме наричаха брат.За да я успокоя трябваше да и покажа портфейла си и че имам пари вътре.Поръчахме такси,то дойде и бях изпратен от цялото семейство с усмивки и махване с ръка.

Таксито ме откара до тъй наречения терминал,където трябваше да хвана следващо междуградско такси тип савари разделено с още няколко пътника.Веднага бях наобиколен от няколко шофьори на такси и те извадиха едни прашясали фарси-инглиш речници и започна комуникацията между нас.Понеже беше почивен ден и нямаше много пътуващи хора,трябваше да чакам неопределено време докато се събере нужната бройка за едно такси.,а на всичкото отгоре не се знаеше със сигурност дали ще ме откара до място към което се бях насочил а цената беше 50 000 ИР(ирански реала)-5$!!!

След около 20 мин. комуникация с шофьорите бях твърдо убеден да проверя как върви стопа в Иран и след като те безуспешно опитаха да ме разубедят,аз поех с бърза крачка оставащите малко метри до края на града.Първо махване и кола пикап веднага спира.Весело семейство мъж и жена и дъщеря им леко по прескочила пубертета.Първоначално се возя в каросерията на пикапа,но човека отбива и настоява да седна на предната седалка до него.

Последва голям смях опити за комуникация между нас на фарси,английско-български и жестове и безброй красиви гледки край пътя.Пристигаме в тяхното селце,където разбира се бях поканен на обяд с цялата фамилия.Първия член на семейството когото видях беше дядото,който за съжаление не беше много добре със здравето и имаше рак,вследствие на Ирано-Иракската война и химическото обгазяване от страна на Ирак.

След като трапезата бе сложена отново се наложи да обяснявам за вегетарианската секта в която членувам,но вече съм се обиграл и с малко думи успявам да кажа достатъчно за да могат хората да ме разберат и да уважават моето решение.Бабата беше в типична кюрдска нося със златна пендара на челото.Попитах за разрешение дали мога да я снимам,но на снимката излезе както куклите от музея в Санандаж,които бях снимал преди няколко дена.

Едната снаха плетеше красивите обувки които бяха част от мъжката носия.И на обувките направих бърза фотосесия за да останат завинаги с мен,след като разбрах цената им-която бе непосилна за мен в този момент.Имаше и още една млада жена която не разбрах дали е обвързана с някого или не-тя беше огън!Имаше очи като кошута,които палеха цялата къща.На няколко пъти погледите ни се срещнаха,но тя не отместваше поглед като повечето жени тук когато ги погледнеш в очите а гледаше с един дързък пламък и в същото време леко скришно да не бъде забелязана от близките и.

Мъжа на жената която плетеше обувките ме заведе до скалите в близост до градината им.Показа ми дупките и пещерите където са се крили по време на бомбардировките,когато той все още е бил невръстно дете на 6 години,но беше запазил ясен спомен за бомбите и настъплението на иракчани и как при най-малка опасност са хуквали към пещерите да се скрият.

Изведнъж усетих войната толкова близо надничайки в пещерите,катерейки се по скалите.Сякаш аз самия съм бил там преди толкова години,настръхнах целия и за пореден път си дадох сметка,че единствения начин да съм толкова близо до тази история и до тези мили хора е да пътувам,а само случайността и късмета решава с кого и кога и къде да ме срещне и накъде да ме отведе.Всеки път случките са толкова различни една от друга,всеки път има изненада и нещо от което ахвам.

На връщане към къщата той ми показа и набра от едно растение което всички иранци използват да овкусят айрана си а то придава странен причудлив вкус на напитката.Не бих казал че харесах особено този вкус.След обяда,чайовете,разменените погледи е време да продължа по моя път и към селцето което имам надраскано на хартийка.Отново се опитват да ме разубедят че никoй няма да ме качи,но аз им обяснявам че след като те са ме качили ще намеря и други добри хора и те ще ме вземат и закарат до мястото където искам да отида.

Разделям се с приятното семейство и ходейки по пътя не повече от 400 метра се задава младеж на мотор на когото аз решавам да махна-къде на майтап къде на истина.Той спира и ме качва заедно с 25 килограмовата ми раница.С този багаж е много трудно да се балансира по завоите и аз трябва да се наклоня леко в противоположната посока.При изкачването на големия баир мотора бе видимо изтормозен от наднормените килограми на раницата ми и пърпореше бавно и с последни усилия,но все някак си успяваше да продължи напред.На финглиш(фарсо-английски) и бинглиш(българо-английски) с момчето си говорехме за житейски философии и кое е хубаво и кое не в световете в които живеем.

Момчето ме оставя близо до най-високата точка на баира,където ми спира джип, който ме закарва до самото било където за моя голяма изненада има гранично подразделение,където оставам в компанията на войниците и в очакване на нов превоз.От тях разбирам че това е пред граница намираща се на около 7км.от границата с Ирак.Никога не съм бил толкова близо до Ирак,но в този момент не бих искал да стопя тази дистанция от 7 км.След около час сладки опити за комуникация между нас и размяна на усмивки и добро настроение,войниците спират за мен малко бусче в посока Ураман-е Тахт-селцето където отивам аз.

В малкото бусче отново ставам център на внимание и предизвиквам много смях най-вече сред децата,които се радват искрено на моите фарси опити.Минибусчето ме оставя на 6км. от Ураман-е Тахт като любезния шофьор ми спира раздрънкан пикап в посока към самото село с двама колоритни дядовци и много на брой чували в багажното пълни с неизвестен за мен земеделски продукт,където се намира място и за моята раница.В близост до селото качват и две жени с дете в невероятно красиви и пъстри носии и разбира се аз съм преместен на предната седалка при дядовците.

Гледката встрани от пътя е прекрасна,дядовците,жените с техните носии ми носят усещането за един нов свят в който не много чужденци са попадали.Планината се вие отстрани на пътя той е на високото а долу в ниското се виждат земеделски нивички и тук там някоя колиба.Тази мечтаеща за независимост част на Иран наричана Кюрдистан е наистина нещо специално.Мъжете не отстъпват по колоритност на жените си,те носят типичната за този край носия-имат навита чалма на главите си,шалвари и сако и увит шал на кръста-пояс и на краката си носят красивите плетени обувки,а в дясната си ръка носят незаменимата броеница.Жените са шарени-шарени цветовете са на почит в този край.

Дядовците ме оставят някъде в селото и продължават по своя път,и аз точно в този момент разбирам че съм попаднал по средата на нищото където има едно голямо нещо-това селце и хората там.Изпитвам лек страх от неизвестното а също и от факта че почти сигурно съм единствения турист в радиус от 100 км.Осъзнавам че хвърчащите бележки на които драскам интересните места на които искам да отида са ме довели до нещо което е много далеч от цивилизацията и напредничавите технологии.За първи път от много време изпитвам този страх от самотата,чувствам се сам,точно като пришълец попаднал в чужда галактика.Знам че хората не са лоши и няма да ми направят нищо лошо,но за момент ме хваща страх от тях.

Но аз съм тук за да преборя този страх и бързо завързвам разговор в местното сладкарско магазинче,където купувам малко сладки.Питам момчетата дали знаят удобно място където бих могъл да опъна моята палатка и след точно 2 минути момчето продавач ме кани да преспя в неговия дом.......тук е така......Госта е свещен.Първоначално отклонявам вежливо поканата,искам да дам възможност на момчето да оттегли поканата си,ако няма възможност да ме подслони,но той е повече от настоятелен и аз приемам на драго сърце.

Къщата се намира в най-горната част на селото като се минава през малки улички.Къщичките са разположени една връз друга по хълма и всеки използва покрива на съседа си като открита тераса.Когато времето е топло а вечерта мека е истинско удоволствие да хапнеш,да постоиш или да поспиш на съседския покрив.След вечеря гледахме по телевизията кюрдско тържество от съседен Ирак и как се забавляват хората там.Бих искал да ги видя на живо иraкските кюрди.Те изглеждаха още по колоритни и свободни от иранските си братя.Жените не носеха кърпи на главите си а хората изглеждаха много щастливи.

От хората които срещнах по пътя ми научих че единственото безопасно място в Ирак за чужденци е Кюрдистан.Те почти са успяли да се отцепят отИрак,имайки дори своя специална кюрдистанска полиция,имайки своите тържества и обичаи,имайки своя манталитет на хора искащи пълна независимост и свобода.

Аз подкрепям хората.Подкрепям всеки,които не се чувства свободен и независим да решава сам своето бъдеще,своите планове и своите мечти.Моето родно място е България и колкото повече опознавам Турция и Иран толкова повече разбирам какъв щастливец съм!Имам свобода и независимост наготово.Родил съм се с тях.Те са моята звезда на челото.Моята пътеводна светлина.Някой мой далечен пра пра дядо и след това пра дядо и дядо са се борили за тях-знаейки че един ден мен ще ме има и ще е хубаво аз да съм свободен и да решавам сам своето бъдеще.Благодаря ти мои пра-пра дядо,благодаря и на теб пра дядо и на теб дядо!

Разбирам че колкото и да виждам моята страна понякога в неприятна светлина,колкото и да ми се струва в тези моменти най-черната точка на планетата-това хич не е така.Нашите проблеми изглеждат толкова малки сравнени с места където хората нямат свобода и независимост.Малка държава-малки проблеми,голяма държава-големи проблеми,това често ми повтарят хората и наистина големината и размера на една държава определят нейната проблемност.

Колкото повече различни общности хора има в границите на държавата,толкова повече проблеми се зараждат между тях и управляващата власт,която често не признава тяхната различност,култура и обичаи.След филмчето за кюрдите в Ирак играем няколко игри на домино и малко по късно заспиваме на съседския покрив,както правят и много други комшии в този момент.Обмен на покриви в най чистия му вид.

Минути преди да заспя наблюдавам звездите,които изглеждат толкова близо.Имам усещането че ако се присегна и ще хвана някоя за опашката.Мозъка ми се опитва да разбере и къде съм попаднал,но трудно успява да преглътне новата информация.На сутринта се пробуждам от чуруликането на птички и кукуригането на петли и имам привилегията да наблюдавам от високо как селцето се пробужда по долните покриви-тераси.

След закуска и раздяла със семейството се насочвам към джамията-шедьовър на изкуството,построена само с объл тъмен камък,без някакъв строителен материал за спойка между камъните.Тя изглежда като макет за филм.толкова нереално красива е.Влязох в джамията и първия човек когото срещнах и помислих за ходжата беше един дядо на около 70 години-висок,слаб,с очила,почти без коса и големи уши.

Той ме заговори на английски ми обясни как да си измия краката и ръцете и да вляза чист в джамията.Изпълних инструкциите и малко по късно разговаряйки с дядото разбрах че той също е турист като мен-от Техеран е,има жена с която не се разбират много добре и почти са разделени,болен е от някаква болест и за това е избягал от големия град и проблемите и мръсния въздух там.

Джамията бе и духовно училище,където малките деца получаваха религиозното си образование.Те бяха любопитни и искаха да научат повече за мен и за моята религия.С помощ на дядото който беше преводач,опитващ се да си припомни английски който е говорил преди 30 години,и с моя начинаещ английски ние някак си успяхме да се разберем и да споделим житейските си възгледи.

Най-голямото момче от училището което се готвеше да стане ходжа след някоя друга година ни заведе на закуска в къщата си и отново последва религиозен разговор с него,с баща му и с другите деца.След закуската заведе мен и дядото до една пещера която се намираше в близост до гробището,в която извършват специален религиозен пост-40 дена в пещерата,само вода и много малко храна и много молитви.

Този пост е индивидуален и само един човек може да стои и да се пречисти в пещерата без никаква комуникация с външния свят през тези 40 дена.Според легендата един свят човек преди много години отива в пещерата,която е нещо като малка изсечена стаичка в скалата и остава там 40 дена в борба с вътрешния си глас,който му казва да обича една жена.След като минават 40 дена,той все още не е преборил вътрешния любовен демон и остава в пещерата за още 40 дена,когато излиза пречистен и сияещ.

В ранния следобед обикаляме с дядото из селото и разговаряме с хората,когато към нас се приближава цивилен полицай,който иска паспорта ми за проверка.Аз учтиво му казвам да се легитимира и чак тогава ще покажа паспорта си.Той отвръща че няма никакъв проблем и да заповядам в районното където ще се легитимира.

Дядото отново е в ролята си на преводач и той също идва с нас в районното-казарма където следва"вежлив и усмихнат"полицейски разпит около час,по време на който ясно се казва без заобикалки че аз нямам правото да съм в това село,защото то е забранено за чужденци и аз се намирам нелегално там,как мястото е опасно за мен защото е в близост до Ирак и прословутите талибани и как най-добрия вариант за мен ще бъде да отида да взема раницата от джамията и да се върна в районното а паспорта ми ще ме чака тук.

Полицаите ще го пазят а и в същото време ще ми поръчат такси с което да се насоча към"безопасно"за мен място близкия град Мариван.Оставен без особено голям избор,следвам полицейските инструкции и скоро пътувам в компанията на дядото към"безопасния"за мен град.Дядото реши да дойде с мен в знак на солидарност,но за мен това не беше особено добра новина,защото през целия ден дядото не спираше да мърмори.

Той беше неудовлетворен от живота човек и разказваше непрекъснато за своите проблеми,болежки.Мърморко,който не успя и да разбере колко трудно живеят хората на това място и как намират сила да се усмихват по цял ден и да не говорят за проблемите си.

Наближавайки с таксито "безопасния"за мен град забелязах първия голям уличен бой,в който взимаха участие голям брой хора.Истински кютек от тези които съм виждал само по филмите.Започнах да подозирам че безопасното място не е чак толкова безопасно.Таксито ни остави някъде в центъра на града в близост до един парк където дядото каза че е спал преди 20 години и че е много приятно място и аз имах неблагоразумието да го послушам и да приема да спя в парка с палатката.

За следващите няколко часа се разразиха още два големи кютека,истински мелета в които участваха повече от 20 човека и цялото действие се развиваше само на няколко метра от нас.И двата боя започнаха от парка и се изнесоха някъде на улицата,като във втория имаше и извадени ножове и наръган човек.Така приятелско-полицейски изпратен на това безопасно за мен място не се чувствах никак в безопасност.

Прибрах се в палатката силно притеснен и чудейки се дали ще оцелея до сутринта или някой агресивен младеж ще помете палатката заедно с мен вътре.Заспах трудно,но когато отворих очи бе сутрин и аз бях жив и оцелял.Малко по късно аз се измъкнах на пръсти от това така безопасно за мен място.