Нещо от Непал

Когато се опитвам да пиша хронологично някак си не се получава.Един вид пиша по задължение и продължавам да пиша от мястото където съм спрял предишния път.Ако в този момент ме вълнува нещо друго как мога да следвам тази хронология се питам аз.Обичам да пиша когато и каквото си поискам.Може за 2 месеца да не напиша и един ред а след това за два дена да изпиша половин тетрадка.Всичко е въпрос на вътрешна потребност към писане.

Не пишейки за пореден път хронологично ще се пренесем от случките в Индия и Иран,към нови събития случващи се в Непал.В едно малко селце намиращо се само на 10 км. от столицата Kатманду и целият туристически хаос,който цари на по цивилизованите места в града,които са като цветни градини-цветни снимки на фона на сиво-черната действителност.

Където и да се намираш,било то Индия или Непал навсякъде можеш да намериш известно туристическо място,където се събира чуждестранно общество,хора искащи да съчетаят удобствата на запада с малко парченце истина за държавата,което само загатва каква е тя в действителност.По тези туристически места има много къщи за гости и хотели от всякакъв тип,много ресторанти и интернет клубове.Има този вид удобства на запада.Хората имат комфорта на навиците и удобствата,които са имали и в тяхната собствена държава.

Тръгвайки си от едно такова място към друго подобно,което притежава всичките гореспоменати качества те съжаляват от това че напускат любимите си места в града или туристическо селце-ресторанти,кафенета,интернет клубове и много рядко съжаляват за някой хубав споделен момент с местните хора.

Исках само да кажа че около истинската или вътре в нея сива действителност изкуствено се създават и образуват цветни туристически оазиси в които има копирана една Европа,САЩ или Австралия.И е мнoгo трудно по тези места да видиш нещо местно,нещо типично,нещо истинско,като истинското лице на хората тук и условията в които те живеят.

Често то е стряскащо и подтискащо,особено когато виждаш хора по планинските селца без топли дрехи за зимата,или семейства които нямат храна.често е стряскащо да разбереш колко много хора живеят на улицата,тотално изхвърлени от"обществото",каквото и да означава понятието общество.Демокрация,общество,обещания-няколко примера за странно разбирани понятия.

Странен е живота ни защото само си мислим че разбираме това което не разбираме,или защото си мислим че не разбираме това което разбираме,и всички останали варианти на разбирали и не разбирали,плюс варианта в който изобщо не мислим.Понякога последния вариант е за предпочитане,защото не се объркваш,когато не си задаваш въпроси.Когато няма въпроси няма и обърквания.

Понякога един,няколко или много въпроси могат да доведат до сериозно объркване и питане за нашето собствено място и правилното му разположение в пространството и посока в която се движим.Може би след такива"обърквания"ние се намираме,срещаме се със себе си,или поне с едно от лицата които притежаваме.

Исках само да спомена не хронологично че се намирам в едно малко планинско селце,с училище което е започнато преди 18 години и все още изглежда като недовършена соц.сграда на два етажа,9 стаи измазани със сива мазилка и дървени безцветни дограми.Училището е започнато от моят хазяин и приятел тук в селото,който е учител и директор и е дошъл за първи път в селото преди 19 години.

Тогава не е имало нито училище,нито път,нито електричество.Малко по късно той започва да живее в селото а жена му и децата не се решават да тръгнат с него и остават в родния му град,който се намира на около 4 часа път с автобус от Катманду.Той е главния мотор на прогреса в това село.След неговото пристигане тук в Чатри деурали(името на селото),започва и промяната.

Път,електричество,училище-стъпка след стъпка,бавно с труд,постоянство и упоритост прогреса навлиза в селото-година след година.

Какво правя аз тук в това село?В тази измазана с глина и кал малка къщичка имаща две отделения-килийки,които ще нарека стаи,ще се запитате най-вероятно.

Първото отделение или стая е след като отворя външната врата и точно срещу мен изниква малко прозорче ,издигащо се на не повече от 50 см. от земята.Ако това прозорче не е отворено е много тъмно и трябва да мине поне минута преди очите да свикнат с тъмнината.От дясно на вратата има нещо като етажерка за обувки,а от ляво до прозорчето има нещо като мивка"вградена" в земята.Издълбано коритце с дупка в средата,откъдето да се оттича водата,ако случайно се мие някаква посуда там.

Чешма няма,но има вода в алуминиева стомна.Имаме обща голяма чешма,която делим с още 7-8 къщи.чучура и се намира на около 170 см. от земята и от двете си страни е оградена с бетонни параванчета издигащи се на 30 см. от земята.Това е универсалната чешма и водоизточник както за нас така и за нашите съседи.Използва се за пране,пиене,миене,готвене,къпане,поливане-за всичко.

Припомних си един от първите въпроси които изникнаха в моята глава след преминаването на Непалската граница.Защо тези чешми са толкова високи и еднакви?Сега разбрах защо.Това е универсалната чешма-храм,която се използва за абсолютно всичко.Нейната височина я прави едновременно и душ,а бетонните парапетчета отстрани помагат и на най-малките да я достигнат.
Дървена паянтова врата разделя двете помещения-стаички в малката къщичка,всяко едно от които е с размери 5 на 3 метра и височина два и петдесет от земята до ламаринения покрив,който е укрепен от горната си страна с камъни,срещу по силните ветрове.Влизайки през паянтовата вратичка срещу нас е леглото на моя приятел и хазяин а над него има естествена етажерка от глина,която свързва двете стени покрай ъгъла, на която се намират радиото и найлонови пликчета с най-различно съдържание.

На същото място както и в другата стая има прозорче а под прозорчето на черга и шалте спя аз-използвайки спалния си чувал,между малкото шкафче използвано за библиотека и кухненското шкафче с хранителните продукти и съдовете за готвене,на което има поставени два източника за готвене-един електрически реутанов котлон и един керосинов,който често се използва от готвачите по хималайските експедиции.

Електрическия се използва по рядко,защото проблема с електричеството тук в Непал е огромен!12 часа има ток-12 часа няма,14 на 10 или 16 на 8.Това са различните режими на тока в различните райони тук в Непал.При нас е 12 на 12-чиста работа,когато идва време да го спират са точни до секундата,но когато идва време за пускане често закъсняват с типичните непалски"20"минути.
Върху импровизираната библиотека се намира и керосиновата лампа,а под шкафа се намират две 5 литрови туби с керосин,които миришат стабилно и това налага моето спане да бъде с глава насочена към"кухнята"До шкафа и леглото е подпряна и моята раница.
Обикновено заспивам в 8 и се събуждам в 7 сутринта.Отивам към сивото строящо се училище,където отключвам една от мнoгoто еднакви дървени врати и виждам нещо цветно вече тук.

Розово-бебешки стени и бял таван.Аз боядисвам тук,аз съм доброволец.Никога не си бях и помислял че бояджийските ми умения ще бъдат използвани в непалско село,но ето че и това се случи.Тази стая ще е предучилищната,за най-малките.Ще има и мокет отдолу и други детски неща.Спонсорира се от организацията с която се свързах в Катманду.Дано след като завърша тази първа стая да се съгласят да отпуснат още пари за останалите сиви стаи в които по големите деца учат от първи до осми клас.

Дейвид с когото работих заедно по един мой проект в Индия и по точно в Маклоуд Гандж ми даде контакти с човек намиращ се в Катманду,с когото да се свържа за доброволчески проекти из Непал.Аз се свързах с него и човека се оказа букинг мениджър в луксозен хотел носещ подвеждащото име"Kathmandu Guest house".

На следващия ден след нашето запознанство аз вече пътувах с джип към селото.Спряхме джипа до училището.Господин Утам(моята връзка от Катманду) погледна как върви "прогреса"на училището и след като огледа сивата стая-бъдеща детска с един професионален бояджия,който прецени точно колко материали трябва да бъдат закупени,отпраши надолу към града.

Аз останах в селото!Това е най-великия културен шок,който съм изпитвал някога.Глътнах си езика.От този момент нататък аз започнах да живея с местните.Почти седмица мина оттогава.Малко беше плашещо в началото,но всичко около мен е толкова интересно и ново,с изключение на получаващата се цветна стая,която съм виждал и преди,която пък е новото и интересното за местните и най-вече за децата.

Училището се намира по средата на селото.Между горето и долето му-на средния малък хълм.Аз живея в горната част на селото и разходката нагоре отнема поне 10 минути,ако не и 15.Вече се качвам до глинената ни къщичка почти без да се задъхам.Малко по нагоре от къщичката ни е местното магазинче тип бакалия,където както се досещате няма особено голям избор.

Черния път се вие от училището през горната част на селото и магазинчето и след това минава в близост до военното поделение,което охранява гората.Тя е част от национален парк.Вървейки по черния път след 5 км.достигаме асфалтовия път,който води към Катманду.Почти всяка сутрин войниците имат марш на скок и тичат между горето и долето на селото и минават покрай моето прозорче.Аз ги наблюдавам и тихичко се смея да не ме чуят.Много са ми смешни.