В преследване на картички или как една картичка може да бъде видяна на живо

В един манастир закупувам картички,с идеята те да бъдат подарени на приятели.Нищо чудно и странно до тук нали?Само че пътят ме отвежда до едно селце на около 300 км. където показвам картичките на деца и възрастни в една къща за гости и една от картичките е разпозната!


На нея има двама възрастни с интересна местна носия.Видима възраст на двойката около 70 години-усмихнати и щастливи.Оказва се че симпатичната двойка живее на 5 км. от мястото където се намирам.Казват ми имената им,за мен това е изненадващо,никога до сега не съм бил толкова близо до някоя картичка!

Те се радват на моята изненада,за тях няма нищо необичайно в това че аз имам картичка с техните съседи.Не отивам да видя на живо картичката,оставям тази 5 километрова дистанция между нас,но отивам да видя друга картичка.Картичка с два красиви върха Мун и Кун,които се намират някъде там в царството на картичките-планината Занскар.

Пътувам на стоп,който върви учудващо лесно.Успявам да се придвижа от Каргил до едно селце на около 30 км.където решавам да опъна палатка за през нощта.Веднага се превръщам в атракция за деца и възрастни,които с нескрит интерес разглеждат съдържанието на раницата,което съм извадил.Децата са във възторг от челника,примуса,палатката,спалния чувал-от всичко.

Аз се подготвям за вечеря и възрастните тактично привикват децата да не ме смущават.Оставам сам със тишината,с хляба наречен чапати, меда с тахан и странните бисквити купени някъде по пътя.Чудя се за пореден път как за бога се озовах тук и къде изобщо е това тук,но се усмихвам знаейки че това не ми се случва нито за първи нито за последен път.След вечеря се наслаждавам на звездите и малко по късно удобно разположен в палатката отлитам в друго царство-това на сънищата.

Нов ден и нови мисли за места,картички и хора.Събирам покъщнината си и продължавам по моя път и по пътя на картичката.Тя се намира само на 40 км. от мен и аз очаквам с нетърпение срещата с нея.В края на селото се разполагам в удобна позиция за стоп,но за около един час и тридесет минути минава само един камион който отказва да ме вземе и 5-6 мотора с по двама трима пасажери.

Точно тогава се задава раздрънкан автобус и аз с удоволствие се възползвам от неговите услуги.Пътя е живописен както и хората в автобуса.Мнозинството от тях са мюсюлмани,но монголоидни мюсюлмани.В моите представи монголците изглеждат точно така.След около час возене успявам да видя за първи път картичката на живо-през прозорчето на автобуса.

Като хипнотизиран съм от нея.Не мога да откъсна очи от двата върха в моментите когато те се появяват и след това изчезват на поредния завой.Единия връх Мун е идеален.Прилича на огромна снежно-ледена пирамида.За пореден път се радвам на своята импулсивност и на новото име което си давам в този момент-ловеца на картички.


Скоро автобуса достига до крайната си точка-селцето Паникар и аз без паника се насочвам към планината,която има неблагоразумието да скрие моята картичка.Забелязвам нискокръжащ орел,който няма обичайния страх от хората.Тук е неговия дом и той кръжи и бди над територията си.С напътствия от местните се насочвам към планинската пътека която ще ме отведе до билото което разделя двете села Паникар и Паркачик и скрива моя връх.

Тя е не особено висока и безснежна,но за моята тежаща раница и леко неудобните ми обувки е достойно предизвикателство.От 12 до 2 се придвижвам до едно положение малко над средното.Преминал съм повече от половината път но все още има какво да се ходи.Намирам се на равно място идеално за базов лагер за доволно преживящите овце и тяхната овчарка-жена отпочиваща и обядваща.

Използвам раницата за сянка и доволно отмарям от 2 до 4 хапвайки преди това няколко странни бисквити обилно намазани с мед.В 4 атаката е подновена и след около час и половина се намирам на билото,откъдето се открива прекрасна гледка към моята картичка а също и към други картички които виждам за първи път.


Намирам идеално равно място за палатка и след прекрасен залез и няколко снимки и скромна вечеря отново заспивам.Щастлив от това че много често следвам някакво вътрешно гласче,а също и от факта че много често рязко променям посоката си отново следвайки това гласче.Звездите ме даряват със светлината си,млечния път ми подарява пътя си, а нощта ми подарява тишината си.Чувствам се специален.