Нещо от Непал

Когато се опитвам да пиша хронологично някак си не се получава.Един вид пиша по задължение и продължавам да пиша от мястото където съм спрял предишния път.Ако в този момент ме вълнува нещо друго как мога да следвам тази хронология се питам аз.Обичам да пиша когато и каквото си поискам.Може за 2 месеца да не напиша и един ред а след това за два дена да изпиша половин тетрадка.Всичко е въпрос на вътрешна потребност към писане.

Не пишейки за пореден път хронологично ще се пренесем от случките в Индия и Иран,към нови събития случващи се в Непал.В едно малко селце намиращо се само на 10 км. от столицата Kатманду и целият туристически хаос,който цари на по цивилизованите места в града,които са като цветни градини-цветни снимки на фона на сиво-черната действителност.

Където и да се намираш,било то Индия или Непал навсякъде можеш да намериш известно туристическо място,където се събира чуждестранно общество,хора искащи да съчетаят удобствата на запада с малко парченце истина за държавата,което само загатва каква е тя в действителност.По тези туристически места има много къщи за гости и хотели от всякакъв тип,много ресторанти и интернет клубове.Има този вид удобства на запада.Хората имат комфорта на навиците и удобствата,които са имали и в тяхната собствена държава.

Тръгвайки си от едно такова място към друго подобно,което притежава всичките гореспоменати качества те съжаляват от това че напускат любимите си места в града или туристическо селце-ресторанти,кафенета,интернет клубове и много рядко съжаляват за някой хубав споделен момент с местните хора.

Исках само да кажа че около истинската или вътре в нея сива действителност изкуствено се създават и образуват цветни туристически оазиси в които има копирана една Европа,САЩ или Австралия.И е мнoгo трудно по тези места да видиш нещо местно,нещо типично,нещо истинско,като истинското лице на хората тук и условията в които те живеят.

Често то е стряскащо и подтискащо,особено когато виждаш хора по планинските селца без топли дрехи за зимата,или семейства които нямат храна.често е стряскащо да разбереш колко много хора живеят на улицата,тотално изхвърлени от"обществото",каквото и да означава понятието общество.Демокрация,общество,обещания-няколко примера за странно разбирани понятия.

Странен е живота ни защото само си мислим че разбираме това което не разбираме,или защото си мислим че не разбираме това което разбираме,и всички останали варианти на разбирали и не разбирали,плюс варианта в който изобщо не мислим.Понякога последния вариант е за предпочитане,защото не се объркваш,когато не си задаваш въпроси.Когато няма въпроси няма и обърквания.

Понякога един,няколко или много въпроси могат да доведат до сериозно объркване и питане за нашето собствено място и правилното му разположение в пространството и посока в която се движим.Може би след такива"обърквания"ние се намираме,срещаме се със себе си,или поне с едно от лицата които притежаваме.

Исках само да спомена не хронологично че се намирам в едно малко планинско селце,с училище което е започнато преди 18 години и все още изглежда като недовършена соц.сграда на два етажа,9 стаи измазани със сива мазилка и дървени безцветни дограми.Училището е започнато от моят хазяин и приятел тук в селото,който е учител и директор и е дошъл за първи път в селото преди 19 години.

Тогава не е имало нито училище,нито път,нито електричество.Малко по късно той започва да живее в селото а жена му и децата не се решават да тръгнат с него и остават в родния му град,който се намира на около 4 часа път с автобус от Катманду.Той е главния мотор на прогреса в това село.След неговото пристигане тук в Чатри деурали(името на селото),започва и промяната.

Път,електричество,училище-стъпка след стъпка,бавно с труд,постоянство и упоритост прогреса навлиза в селото-година след година.

Какво правя аз тук в това село?В тази измазана с глина и кал малка къщичка имаща две отделения-килийки,които ще нарека стаи,ще се запитате най-вероятно.

Първото отделение или стая е след като отворя външната врата и точно срещу мен изниква малко прозорче ,издигащо се на не повече от 50 см. от земята.Ако това прозорче не е отворено е много тъмно и трябва да мине поне минута преди очите да свикнат с тъмнината.От дясно на вратата има нещо като етажерка за обувки,а от ляво до прозорчето има нещо като мивка"вградена" в земята.Издълбано коритце с дупка в средата,откъдето да се оттича водата,ако случайно се мие някаква посуда там.

Чешма няма,но има вода в алуминиева стомна.Имаме обща голяма чешма,която делим с още 7-8 къщи.чучура и се намира на около 170 см. от земята и от двете си страни е оградена с бетонни параванчета издигащи се на 30 см. от земята.Това е универсалната чешма и водоизточник както за нас така и за нашите съседи.Използва се за пране,пиене,миене,готвене,къпане,поливане-за всичко.

Припомних си един от първите въпроси които изникнаха в моята глава след преминаването на Непалската граница.Защо тези чешми са толкова високи и еднакви?Сега разбрах защо.Това е универсалната чешма-храм,която се използва за абсолютно всичко.Нейната височина я прави едновременно и душ,а бетонните парапетчета отстрани помагат и на най-малките да я достигнат.
Дървена паянтова врата разделя двете помещения-стаички в малката къщичка,всяко едно от които е с размери 5 на 3 метра и височина два и петдесет от земята до ламаринения покрив,който е укрепен от горната си страна с камъни,срещу по силните ветрове.Влизайки през паянтовата вратичка срещу нас е леглото на моя приятел и хазяин а над него има естествена етажерка от глина,която свързва двете стени покрай ъгъла, на която се намират радиото и найлонови пликчета с най-различно съдържание.

На същото място както и в другата стая има прозорче а под прозорчето на черга и шалте спя аз-използвайки спалния си чувал,между малкото шкафче използвано за библиотека и кухненското шкафче с хранителните продукти и съдовете за готвене,на което има поставени два източника за готвене-един електрически реутанов котлон и един керосинов,който често се използва от готвачите по хималайските експедиции.

Електрическия се използва по рядко,защото проблема с електричеството тук в Непал е огромен!12 часа има ток-12 часа няма,14 на 10 или 16 на 8.Това са различните режими на тока в различните райони тук в Непал.При нас е 12 на 12-чиста работа,когато идва време да го спират са точни до секундата,но когато идва време за пускане често закъсняват с типичните непалски"20"минути.
Върху импровизираната библиотека се намира и керосиновата лампа,а под шкафа се намират две 5 литрови туби с керосин,които миришат стабилно и това налага моето спане да бъде с глава насочена към"кухнята"До шкафа и леглото е подпряна и моята раница.
Обикновено заспивам в 8 и се събуждам в 7 сутринта.Отивам към сивото строящо се училище,където отключвам една от мнoгoто еднакви дървени врати и виждам нещо цветно вече тук.

Розово-бебешки стени и бял таван.Аз боядисвам тук,аз съм доброволец.Никога не си бях и помислял че бояджийските ми умения ще бъдат използвани в непалско село,но ето че и това се случи.Тази стая ще е предучилищната,за най-малките.Ще има и мокет отдолу и други детски неща.Спонсорира се от организацията с която се свързах в Катманду.Дано след като завърша тази първа стая да се съгласят да отпуснат още пари за останалите сиви стаи в които по големите деца учат от първи до осми клас.

Дейвид с когото работих заедно по един мой проект в Индия и по точно в Маклоуд Гандж ми даде контакти с човек намиращ се в Катманду,с когото да се свържа за доброволчески проекти из Непал.Аз се свързах с него и човека се оказа букинг мениджър в луксозен хотел носещ подвеждащото име"Kathmandu Guest house".

На следващия ден след нашето запознанство аз вече пътувах с джип към селото.Спряхме джипа до училището.Господин Утам(моята връзка от Катманду) погледна как върви "прогреса"на училището и след като огледа сивата стая-бъдеща детска с един професионален бояджия,който прецени точно колко материали трябва да бъдат закупени,отпраши надолу към града.

Аз останах в селото!Това е най-великия културен шок,който съм изпитвал някога.Глътнах си езика.От този момент нататък аз започнах да живея с местните.Почти седмица мина оттогава.Малко беше плашещо в началото,но всичко около мен е толкова интересно и ново,с изключение на получаващата се цветна стая,която съм виждал и преди,която пък е новото и интересното за местните и най-вече за децата.

Училището се намира по средата на селото.Между горето и долето му-на средния малък хълм.Аз живея в горната част на селото и разходката нагоре отнема поне 10 минути,ако не и 15.Вече се качвам до глинената ни къщичка почти без да се задъхам.Малко по нагоре от къщичката ни е местното магазинче тип бакалия,където както се досещате няма особено голям избор.

Черния път се вие от училището през горната част на селото и магазинчето и след това минава в близост до военното поделение,което охранява гората.Тя е част от национален парк.Вървейки по черния път след 5 км.достигаме асфалтовия път,който води към Катманду.Почти всяка сутрин войниците имат марш на скок и тичат между горето и долето на селото и минават покрай моето прозорче.Аз ги наблюдавам и тихичко се смея да не ме чуят.Много са ми смешни.

Семки носени от вятъра

За да порасне едно дърво то трябва да има коренчета и да остане на едно място,да се установи,да се разклони и разлисти .....Но има семки,които се прихващат навсякъде-тях вятъра ги носи,и след като се прихванат и дървото хване корени и се развие,те са свободни отново да се трансформират в семка и пак да се здрависат с вятъра.Така те оставят след себе си много дървета с корени....а те самите никога не успяват да забравят за вятъра.Аз самият съм такава семка.

С благодарности на Яна за идеята!

За блога и за всичко останало

IRAN

Убийството, обгазяването, арестуването на невинни хора, , журналисти, студенти и протестиращи мирни граждани не е вътрешен проблем на Иран, а престъпление срещу човечеството. Нарушаването на човешките права и геноцидът срещу свободомислещите иранци, ме засяга, както масовите престъпления и изстъпления срещу всяко човешко същество. ТОЗИ ЧЕТВЪРТЪК, когато в целия свят ще има солидарни протести с жертвите на насилието, ОТ 11.00 ЧАСА, НА БУЛЕВАРД Васил Левски, до БСФС. ПОвече информация на http://solidarnost.wordpress.com

На път към границата с Пакистан

Рейса изненадващо отбива от пътя.Иранците се молят до превозното средство а пакистанците пушат хашиш в полето,пакистанките също са в полето на около 200 метра от мъжете си,но вършат някакви си техни женски работи.

Луната съвсем леко се е показала,духа вятър който освежава,пустинята е около нас и ние сме около нея.Групата шарени пакистанци която се качи някъде по трасето и прилича на цигански катун.Рейса отби и те бяха в едни бели коли местно производство казващи се Пейкан.Може да са били на гости на свои приятели,може да са били на гурбет...аз не знам..мога само да си измислям истории.

Натовариха цялата покъщнина в рейса и се накачулиха един през друг.Около 12-15 души бяха-жени,деца,мъже,възрастни-такъв глъч се вдигна!Някои от жените имат обици на носовете си също както кюрдките и индийките,а мъжете са с типичните шалвари и риза стигаща до коленете.Името на тази носия е Али баба.

Може би много скоро това ще е облеклото което ще виждам всеки ден и няма да ми прави толкова силно впечатление,но сега определено съм впечатлен от шарения катун и шума идващ от него!

Постер от Иран

Мислех си че никога повече няма да видя един постер.Един постер с когото веднага правя асоциация с една държава.Нали знаете всяка държава си има запазена марка-Швейцария-часовниците и шоколада,Япония-техниката,Русия-водката,Румъния-Дракула,Сърбия-цветистите псувни и т.н и т.н.

Така и тази държава има определена марка за мен и това е този постер.На постера има двама духовни водачи а държавата е Иран.На постера са аятолах Хомейни и още един намусен чичо аятолах Хаменей,с брада и очила и този постер може да бъде видян навсякъде в Ислямска република Иран.

Половината от постера-аятолах Хомейни присъства и на повечето банкноти.Религия и пари.Здраво е притиснал горките хорица.Уцелил е две от слабите им места.Не половин постер а постер и половина!

В Иран научих нещо интересно.Ако иска човек да отвори магазинче,павилионче,хотелче или каквото и да е публично учреждение,първото нещо което трябва да направи е да закачи постера с двамата водачи на видно място,след което минава специална комисия и проверява дали водачите заемат полаганото място в сърцето на бъдещия бизнесмен и дават благословията си и разрешителното си.Има постер-има бизнес.Няма постер-няма бизнес.Просто и ясно!

Та мисълта ми беше че отново срещнах този постер тук в Индия.Тук най-малко съм очаквал да видя аятолах Хомейни и неговия приятел но ето че и това се случи.Видях ги в Каргил.Още навлизане в града ме приветстваха с добре дошъл.Помислих си че иранската марка ме преследва и ми се привижда,но по късно успях да я видя още няколко пъти в града и разбрах че привидението е истина.По късно ми обясниха,когато напусках градчето,че това са духовните водачи за всички мюсюлмани,не само за иранците.

А аз бях толкова наивен да мисля че тази лудост с двете лица от постера не може да съществува още дълго в пределите на Иран,камо ли в друга държава!Впрочем тя съществува дълго в Иран-почти 30 години след революцията.Ето че отново видях видното духовенство за което почти бях забравил.

Каргил е наистина град от типа"нищо особено"Ще го запомня с 3 омлета и 2 чая в едно капанче до гарата,евтината и почти съборила се къща за гости където се подслоних,шофьорите,които упорито ми повтаряха че пътя към Сринагар е затворен,но аз мога да пътувам нелегално с джип с тях,защото нормалните автобуси не вървят към Сринагар следващите 3 дена.

Причината?Провеждащата се в Сринагар мирна демонстрация за независимост на Кашмир.Как звучи само а?Мир...независимост...демонстрация....Какво мислите че направих аз,че си седнах на дупето и чаках 3 дена докато пуснат автобусите?Нищо подобно.Тръгнах на стоп.Тръгнах към съседното градче което ми беше препоръчано от чичкото в къщата за гости.То се казваше Драс и се намираше само на 50км. от мен.

Само че стопа не се оказа никак лесен.След като излязох от града започнах да махам в близост до няколко спрели камиона,наблюдавайки техните шофьори,които се къпеха,перяха,миеха и готвеха.Почиваха си доста активно момчетата.След повече от час чакане и наблюдение трима от шофьорите дойдоха към мен с бавна и небрежна походка да се запознаят с чужденеца.

Те бяха млади момчета и само единия от тях говореше на индийско-английски с преобладаващ индийски.Те пътуваха в моята посока или по скоро аз пътувах в тяхната,но тенденцията скоро да тръгнат не изглеждаше никак близо.След една цигара време си стиснахме ръцете и се разделихме-те се върнаха при камионите си,а аз си останах на мястото.

След около 10 минути едно минибусче спря на моето махане и в него се намираха шофьор плюс двама спътника.Нито един от тях не говореше Индийско-английски,но след като повторих около 10 пъти Драс,а те повториха около 10 пъти името на съседно село(според мен),и аз със знаци и жестове обяснявах че и до тяхното предполагаемо село ще е добре да ме хвърлят-те обясняваха нещо друго,и ето че аз се намирах в малкото бусче,а голямата ми раница беше укрепена с въженце на покрива на автобуса.

Возенето продължи по малко от километър,до полицейския check пост.След като дадох паспорта си за записване на данните,и след като разменихме няколко думи с момчето военен или полицай,записващо данните,шофьора на бусчето помоли момчето да преведе на английски,колко пари ще му дам за това возене до Драс.Аз обясних че пътувам на стоп и че не бих искал да дам никакви пари за това возене,и ако иска ще си сваля раницата и ще стопирам оттук.Той искаше.

Така аз останах на police check пост-а и продължих своята стопаджийска одисея оттук.Видях Индийската полицейска форма на корупция и рекет на живо.Ако не дадеш нещо няма да минеш оттук,през нашата бариера.Не към мен разбира се,а към преминаващите шофьори.След една цигара време и нелош разговор с полицаите,те ме качиха на джип,сваляйки цената от 100 на 70 рупии,и така аз пропътувах тези 50 км. до Драс.А кой е Драс?Има го обяснено в по преден разказ.

Вяра

Пътуването е наркотик.Започнеш ли да пътуваш,ти се пристрастяваш,искаш все повече и повече.Толкова нови хоризонти се откриват пред очите ти,толкова много нови и интересни хора и нова информация за места и перспективи.Надъхваш се допълнително,защото непрекъснато срещаш пътешественици като теб,тръгнали да откриват и преоткриват света.

Неусетно започваш да променяш мирогледа си,ставаш все по толерантен към различното,различното от теб и първоначалния свят в който си живял толкова дълго.Все повече бариери падат една след друга,били те между държави или в главата ти.Отдалечаваш се на хиляди километри от своя дом и разбираш че километрите са едно голямо нищо.

Какво е километър?1000 метра и нищо повече.Какво са 10 км?10 000 метра,какво са 100 или 1000 или 10 000 километра?За колко време могат да бъдат изминати?Още една величина-времето губи своето значение.Научаваш се да не бързаш.Да изчакваш подходящия момент,защото той несъмнено идва.Вървиш обратно по своите стъпки и неусетно се превръщаш в онова любопитно дете,което си бил преди толкова години.

И годините губят общочовешкия смисъл,който са носели преди това.Пада още една преграда наречена години.Преграда след преграда все повече откриваш себе си,все повече откриваш пътя си,това което искаш да бъдеш и това в което искаш да вярваш,това което искаш да правиш.Всичко е толкова лесно когато няма прегради и бариери,които или принудително ни поставят или ни учат на тях,или сами си налагаме.

Вярата е основното от което имаш нужда,тя върви ръка за ръка с желанието.Да вярваш и да го направиш-каквото и да е,когато и да е,но не да го отлагаш за неопределен период,а да го направиш тук и сега!Вярата е нещото от което всеки един от нас има нужда.Вярата в Бог,вярата в себе си,вярата в семейството и приятелите,вярата в хората.Вярата че утре ще бъдеш малко по добър от днес.Вярата в малките неща,малките случки и моменти и в малките хора.

Пътуване

Интересното на едно пътуване е самото пътуване.Да се пуснеш по течението,да си начертаеш набързо в главата един абсурден план,да събираш информация за интересни места на хвърчащи листчета и да се потопиш дълбоко в морето от емоции,чувства,усещания,предчувствия.

Да споделяш мига с местните хора,да бъдеш близо до тях и никога да не забравяш какъв щастливец си че имаш възможността да пътуваш.Не забравяй и за дома си,сещай се от време на време за семейството,за приятелите и за близките до теб хора.Само така ти никога няма да се загубиш и да забравиш посоката от която си тръгнал, и богатството от хора,които ще очакват твоето завръщане.

Радвай се на свободата си и си спомняй за местата където хората нямат тази свобода и са израснали в съвсем различна среда.Продължавай да мечтаеш,защото един ден мечтите се превръщат в истина и ти успяваш да достигнеш до тях.Достигайки до тях ти успяваш да достигнеш до себе си.След всяка сбъдната и намислена мечта все по близо до себе си.Усмихни се и гледай смело напред.Върви по пътя си,но никога не забравяй от време на време да се обръщаш назад!

В преследване на картички или как една картичка може да бъде видяна на живо

В един манастир закупувам картички,с идеята те да бъдат подарени на приятели.Нищо чудно и странно до тук нали?Само че пътят ме отвежда до едно селце на около 300 км. където показвам картичките на деца и възрастни в една къща за гости и една от картичките е разпозната!


На нея има двама възрастни с интересна местна носия.Видима възраст на двойката около 70 години-усмихнати и щастливи.Оказва се че симпатичната двойка живее на 5 км. от мястото където се намирам.Казват ми имената им,за мен това е изненадващо,никога до сега не съм бил толкова близо до някоя картичка!

Те се радват на моята изненада,за тях няма нищо необичайно в това че аз имам картичка с техните съседи.Не отивам да видя на живо картичката,оставям тази 5 километрова дистанция между нас,но отивам да видя друга картичка.Картичка с два красиви върха Мун и Кун,които се намират някъде там в царството на картичките-планината Занскар.

Пътувам на стоп,който върви учудващо лесно.Успявам да се придвижа от Каргил до едно селце на около 30 км.където решавам да опъна палатка за през нощта.Веднага се превръщам в атракция за деца и възрастни,които с нескрит интерес разглеждат съдържанието на раницата,което съм извадил.Децата са във възторг от челника,примуса,палатката,спалния чувал-от всичко.

Аз се подготвям за вечеря и възрастните тактично привикват децата да не ме смущават.Оставам сам със тишината,с хляба наречен чапати, меда с тахан и странните бисквити купени някъде по пътя.Чудя се за пореден път как за бога се озовах тук и къде изобщо е това тук,но се усмихвам знаейки че това не ми се случва нито за първи нито за последен път.След вечеря се наслаждавам на звездите и малко по късно удобно разположен в палатката отлитам в друго царство-това на сънищата.

Нов ден и нови мисли за места,картички и хора.Събирам покъщнината си и продължавам по моя път и по пътя на картичката.Тя се намира само на 40 км. от мен и аз очаквам с нетърпение срещата с нея.В края на селото се разполагам в удобна позиция за стоп,но за около един час и тридесет минути минава само един камион който отказва да ме вземе и 5-6 мотора с по двама трима пасажери.

Точно тогава се задава раздрънкан автобус и аз с удоволствие се възползвам от неговите услуги.Пътя е живописен както и хората в автобуса.Мнозинството от тях са мюсюлмани,но монголоидни мюсюлмани.В моите представи монголците изглеждат точно така.След около час возене успявам да видя за първи път картичката на живо-през прозорчето на автобуса.

Като хипнотизиран съм от нея.Не мога да откъсна очи от двата върха в моментите когато те се появяват и след това изчезват на поредния завой.Единия връх Мун е идеален.Прилича на огромна снежно-ледена пирамида.За пореден път се радвам на своята импулсивност и на новото име което си давам в този момент-ловеца на картички.


Скоро автобуса достига до крайната си точка-селцето Паникар и аз без паника се насочвам към планината,която има неблагоразумието да скрие моята картичка.Забелязвам нискокръжащ орел,който няма обичайния страх от хората.Тук е неговия дом и той кръжи и бди над територията си.С напътствия от местните се насочвам към планинската пътека която ще ме отведе до билото което разделя двете села Паникар и Паркачик и скрива моя връх.

Тя е не особено висока и безснежна,но за моята тежаща раница и леко неудобните ми обувки е достойно предизвикателство.От 12 до 2 се придвижвам до едно положение малко над средното.Преминал съм повече от половината път но все още има какво да се ходи.Намирам се на равно място идеално за базов лагер за доволно преживящите овце и тяхната овчарка-жена отпочиваща и обядваща.

Използвам раницата за сянка и доволно отмарям от 2 до 4 хапвайки преди това няколко странни бисквити обилно намазани с мед.В 4 атаката е подновена и след около час и половина се намирам на билото,откъдето се открива прекрасна гледка към моята картичка а също и към други картички които виждам за първи път.


Намирам идеално равно място за палатка и след прекрасен залез и няколко снимки и скромна вечеря отново заспивам.Щастлив от това че много често следвам някакво вътрешно гласче,а също и от факта че много често рязко променям посоката си отново следвайки това гласче.Звездите ме даряват със светлината си,млечния път ми подарява пътя си, а нощта ми подарява тишината си.Чувствам се специален.

навици и гледки

....Пак пропуших цигари след толкова години.
Стар и вреден навик изплува на повърхността.
Но виждам всяка вечер луната в езерото до мен!
Знам че няма връзка между двете...но ми е хубаво!
Ще откажа цигарите когато поискам,
но никога няма да откажа на тази гледка.

Път

Когато случващото се прилича на илюзия.
Когато гледките приличат на картини,
видени някъде преди години.
Когато сам със себе си намираш
собствената си компания за привлекателна.
Когато виждаш в нещото наречено пътуване
своят път,мечтите си и твоят дом.
Когато не планираш дните си
с прецизност и упорство на магаре.
Тогава ти разбираш че живота е една голяма смешка,
и никак не е умно да се вземаш на сериозно.
И никак не е умно да бъдеш роб на работата си,
и на работната си седмица.
И никак не е умно да си мислиш че си умен!
Тогава и само тогава ти успяваш да откриеш себе си,
и да видиш себе си .......във себе си.

Приститане в Сринагар

Не са изминали 4-5 дена от тези които си бях предвидил за да стигна до Кашмир и до столицата му Сринагар а само един и аз вече се намирам тук.Плановете се променят в движение.човек трябва да бъде гъвкав и според условията да взима уж правилното решение.

Тази сутрин станах в 4 часа.По предсказанията на местните хора трябваше да дойде автобус до Каргил който пътува в посока Сринагар.Излъгах ви за часа, защото се събудих в 3-20, а автобуса трябваше да дойде в 4.Бях изключително експедитивен тази сутрин.Дооправяне на багаж,миене и обличане за по малко от 20 мин.

Излязох от бунгалото,което ме намери предишния ден,когато пристигнах тук в Драс-мястото известно с това че е второто по студенина място в света след Сибир.Други известности тук няма.Няма и неизвестности.Малко градче от типа село с приятни хора и точка.

Заключих бунгалото и скрих ключа на тайното място,което ми беше посочено предишния ден и излязох на главния път.Тъмнина и звезди и пролайващи кучета,и една самотна светлина от близко павилионче.Бях привлечен от нея,както мушиците търсят светлината дори с опасност за живота си.В случая опасност за моя живот нямаше,все пак не съм мушица нали?

Открих ранобуден чичо,който подготвяше храната за капанчето си.Поздравих го учтиво и го попитах за предстоящия рейс.Той съвсем учтиво ми каза,че няма такъв рейс и да не си губя времето в чакане.Аз бях видимо изненадан от учтивата новина и червейчето на съмнението започна да дълбае с нарастващо постоянство от минута на минута.

Не че не вярвах на чичото,не вярвах че съм станал в 3-20 в очакване на някакъв невидим автобус.Учудих се на собственото си спокойствие в този момент и на хубавата мисъл,че ако няма автобус значи е на хубаво.Нещо друго трябва да се случи и ще се случи.

В 4-20(този час си определих за краен срок за чакане)се върнах при бунгалото,извадих скритото ключе и след това спалния си чувал и блажено се отпуснах в прегръдката на съня.Към 8-30 бях буден,показах си нослето навън и притеснително забелязах неприятно количество облаци в небето,а планината и алпийския връх,които виждах предишния ден бяха изчезнали в типична снежна пелена.

За втори път повторих церемонията със заключването и скриването на ключето,и след това се насочих към любимото ми капанче намиращо се на 50м. от бунгалото(на главния път),където закусих и извърших задължителната чаена церемония с няколко масала чая-черен или зелен чай с мляко в зависимост от мястото и региона където се намирате.

Времето прогресивно се влошаваше до един момент когато нямаше накъде повече и в този момент заваля ситен лепкав дъждец.Аз стоях в капанчето и дебнех за преминаващи джипове и камиони,които да попитам дали биха ме взели до съседното градче-Сонамарг-намиращо се на около 50 км.от Драс.

На няколко пъти ударих на камък-имаха място,но имаха и цена,която беше удивително висока за това скромно разстояние от 50км-200 рупии.Може пък цената да не е била толкова висока,а аз да съм циция,но това е отделен въпрос.Важното е че след много чайове и много приказки с местните момчета и възрастни,които продължаваха да увеличават моят страх относно Сринагар и Кашмир,дойде моят джип.

Попитах човека дали отива в същата посока-той каза ДА,попитах дали ще ме вземе-той каза-ДА,попитах за цената-той каза колкото предложиш,аз предложих 100 рупии очаквайки отрицателен отговор,но той каза-ДА,аз невярващо попитах втори път,и отново чух-ДА,и вече препусках доволен да взема багажа си от любимото капанче.

Бързо сбогуване с местните момчета и възрастни,и ето ме настанен удобно на предната седалка в компанията на приятен младеж на видима възраст около 30 години,връщащ се от Лех успешно превозил група австралийци.Говорим си за свободата,за независимостта,щастливите и не толко щастливите хора.Неусетно набираме височина и дъжда се превръща в сняг, а лятото и есента в зима,защото допреди Драс и този дъждец времето беше лятно а дърветата бяха есенни.

Все по далече и все по надолу виждам реката,каньона е зашеметителен а пътя е тясно притеснителен.Минаваме през 4 police check пост-където рутинно отивам в близката палатка за записване на важните данни от паспорта ми.Говорейки си с младежа,от дума на дума,от дъжд на сняг решавам че отивам направо в Сринагар.

Той затвърждава моето първо впечатление,че всичко е пропаганда относно опасността за мен там, а времето-дъждът и снегът затвърждават моето мнение да пропусна Сонамарг и идеалните възможности за трекинг там,и да ги оставя за следващото ми идване в този район.

След преминаването на най-високата точка-превала"забравих му името",започна постепенно пускане и постепенно преминаване на снегът в дъжд,и на дъждът в мъгла.В един момент мъглата изчезна и се откри чудна гледка.Приближавайки Сонамарг,зеленината изпълваше все по голяма част от пространството,много дървета ,много растителност,красивата река беше на нашето ниво и вече не я гледахме от високо(800 метра)

Преминавайки през следващите селца ,усетих чувството че тази картина ми е много близка и позната.Удивително много ми приличаше на България и на малките планински селца в нея-близо до Тетевен,близо до Своге.....близо до мен.Почувствах се вкъщи.Носталгията по дома от предишния ден се изпари някъде в пространството.

На около 50 км. от Сринагар,моят човек качи трима мъже.Двама от тях говореха отличен английски(по добър от моят)и проведохме хубав и интерсен разговор относно Сринагар и Кашмир,пропагандата за тях,религията,добрите и не чак толкова добрите хора.Силна реклама от тяхна страна относно техния град и техните съграждани.

След като навлязохме в града,преминавайки през красивото Дал лейк и лодките гондоли,те слязоха и се сбогувахме,а ние продължихме към работното място на младежа,защото шефът му се беше обадил с питане къде е.Така пристигайки в този търговски комплекс бях поканен на чаша чай.

Шефа ме разпита на прецизен английски кой съм.какъв съм,откъде съм.Опита се да ми предложи лодка,хотел,килими...аз обясних че съм скромен пътешественик и не разполагам с голям бюджет.Негов подчинен ми показа стаята с килимите,които несъмнено бяха 1-во качество,а ако рекламата която чух за тях е вярна относно тяхната изработка то цената им е смешна.

Измъкнах се без да купя килим,и без да взема предложената ми стая в хотел със закуска за 500 рупии!Взех само чаша чай и бисквитка.Момчето ме откара до място където ми беше обяснено че ще намеря подслон за предложените 150 рупии.Мястото отстоящо на 4 км. от града беше красивото Нагиин лейк,където аз наех цяла лодка акостирала от безброй години на брега.Лодката се състоеше от 2 спални,две бани,всекидневна,кухня,тераса а цената беше 150 рупии.

Невярващ,сънуващ,мечтаещ,чудещ се на този нов свят и този нов дом аз се настаних удобно на палубата -тераса гледаща към езерото в компанията на кардамоно-канеления чай учтиво поднесен ми от моят домакин,с когото спазарих няколко важни неща.Смъкнах вечерята от 75 на 50 рупии.Между другото моят хазаин ме попита дали пуша ,аз отговорих че поприпушвам и той предложи специалната услуга 10 грама хашиш за 500 рупии.Аз смъкнах цената на 400 и си стиснахме ръцете.

Стоях на терасата,включил телефона си надявайки се на обхват за да мога да споделя с някого емоцията,която изпитвах.Лодката,езерото,патетата,ниско прелитащите орли около 20 на брой!Толкова виждах за първи път през живота си, на една ръка разстояние.Всичко беше приказка в която незнайно как бях попаднал.

Какво ли още ще ми поднесе съдбата?Какво ли още ще ми поднесе късмета?Не знам разбира се,но този момент и тази лодка и появилата се луна в езерото и пеещите ходжи за молитва ще останат завинаги в мен.Как бързо сменям световете си,от лято-зима,от зима-лято,от горе в планината-долу при езерото!Благодаря ти Господи за това че ме пазиш, благодаря ти бабо за спонсорството и да си ми жива и здрава още 85 години.

Кашмир

Ех,този Кашмир,ех този Сринагар така разоряващи само за три дена!Днес е 3-ят ми ден тук в моята лодка за гости и след обиколка из центъра на града вчера,а днес предимно в моята част на града,защото тя е на 4км.от центъра,включително риболов с едно плаващо корито,което взех от моят хазяин.От колко време не бях хващал въдица в ръка.Ето че и това се случи отново.

Наистина се връщам назад във времето и повтарям някои неща които почти съм забравил че съм правил някога някъде-преди толкова години.Беше хубаво,усещах лек страх от тъмната вода и клатещото се нещо приличащо на кану,хванах бамбуковата пръчка с немнoгo влакно на нея и голяма черна кука накрая,намокрих къшея хляб и сложих малко топче на черната кука и метнах на 2 метра от лодката.

Усещах някакво интересно чувство на рибарско спокойствие,даже по едно време го ударих и на рибарски емоции,нервирайки се от това че топчетата хляб падат много лесно в нечия уста там долу в тъмното,само като ги докосне,и аз повече се занимавах с правене на топчета отколкото със същински риболов.Но усещането беше наистина приятно в рибарска лодка,с въдица в ръка,залязващото слънце.Човек се съсредоточава във въдицата и не мисли мнoгo за други работи.

Мозъчен релакс е научно медицинското име на това състояние!Ако някой доктор ме чуе сигурно ще ме анатемоса заради този мозъчен релакс,който сега си съчиних,но не ме взимате на сериозно нали?Нека бъдем несериозни поне за 5 минути.Ще бъде хубаво обещавам!Ех,как се отплеснах този път!!!Започнах с фалит,преминах на рибарстване и завърших с мозъчен релакс!

Истински класик на глупости и небивалици.Няма спор.Та относно фалита исках да кажа преди да се отплесна отново,че за 3 дена тук изхарчих много пари.Причината?Рано сутрин,или малко след това или малко по късно,след като отворя очи,след като се облека и измия и закуся,и след като отворя вратичката на моята лодка-къща за гости,и изляза на палубата гледаща в езерото,веднага започват да прииждат местни хора от близките селца с рибарски лодки и всеки един от тях продава нещо.Всеки един от тях има определена ниша.

Един сладкиши,цигари,сокове,вода и какво ли още не,друг цветя,трети сребърна бижутерия-ръчно изработена,пети шалове,дрехи,потури,следващият джентълмен продава неща изработени от дърво,следващият-ръчно изрисувани дървени кутии,свещници,сапунерки и хиляди други малки неща и т.н и т.н.

Идваха един след друг и всеки един от тях изчакваше учтиво в лодката си докато неговият колега свършеше своя бизнес с мен на палубата.Учтиво обясняващ ми как аз само да разгледам-безплатно е,и след това 40 мин. представяне на цялата колекция.Аз обяснявах как не искам да купя нищо цели 39 мин.и на 40 се предавах и все купувах нещо.То не бяха свещник,сребърна бижутерия,шалове 2 на брой(които по късно подарих),то не беше шафран, и дървени кутии,накрая за капак купих и една плетена торба.

Парите които извадих вчера свършиха.Утре трябва да ходя да извадя нови.Досега не бях купувал почти никакъв спомен и сувенир но ето че и това се случи.Само че от утре трябва да се науча да отказвам.Защото ако не се науча много скоро ще ме видите в България.Спокойно не се притеснявайте скоро няма да ме видите.

Не че не искам да купувам неща от местните и по този начин да ги подкрепям,бюджета ми е прекалено скромен,и за да извърша глупостите които съм намислил,и за да видя на живо местата които искам да видя не трябва да купувам сувенири!1.Защото раницата ми е огромна!2.Защото не са ми необходими сега,а изпращането на колет към България е скъпо,3.Защото много пари отиват за това,4.Само ще ми се пречкат.Какъв антисувенироман се извъдих а?

За успокоение ще ви кажа,че не съжалявам за закупените неща,след време ще ги гледам някъде в България в къщата в която ще живея и ще им се радвам понякога и ще си спомням,и ще се усмихвам,но дотогава до този ден ЩЕ ГИ НОСЯ НА ГЪРБА СИ!

Тази вечер тук в Сринагар се проведе среща на високо политическо ниво Индия-Пакистан относно Сринагар и ситуацията тук.95% от Сринагарци са зависими от туризма!а много туристи няма.Причината?Знаете я.Новините които достигат за този район.Не ходете там.Рискувате живота си.И следва логичното-отлив на туристи..

Допреди 3-4 години ситуацията е била изключително опасна за преминаващия турист но сега е опасна само за местните хора и техните взаимоотношения с военните.На 10 цивилни в града се пада 1 военен или полицай!Това ако не е военно положение.Местните казват че тази пропаганда-медийна и на всякакво ниво е дело на индийското правителство което се стреми да разруши бавно и сигурно местната икономика и хора.

Кашмирци искат независимост от 60 години.За 60 години повече от 150 000 кашмирци са умряли за тази кауза.Те не се чувстват по някакъв начин индийци или част от Индия.А и няма да се почувстват никога! Ето че и аз взех да ги разделям на Индийци и Кашмирци.Аз не мога да дам компетентно мнение за Индийци защото от тях видях сравнително малко по моят път.

Пътувайки от Делхи среднощно и през следващите градчета аз видях типичните в представата ми Индийци (типични от филмите),с шарените чалми,някои със засукан мустак,някои с брада,някои с интерсни шарени носии и също така изключително пъстрите индийки сякаш излязли от детските ми филми.

Така че аз знам малко по добре за Ладакци и Кашмирци.Две коренно различни вселени!От будистка Азия към Мюсюлманска Азия.От гомпи и чортени към минарета и джамии.Наистина имаш чувството че си в друга държава.

Всичко е различно.Хората,религията дори природата.Тук в Кашмир е зелено-навсякъде виждаш зеленина която радва окото.Близо до моята лодка e главната улица която води към бялата джамия и има множество чинарени дървета в двата края по ширината на улицата асфалтът ги е залял но брадвата не ги е отсекла,защото чинара е гербът на Кашмир.Браво на хората получават червена точка

Мисли от Северозападна Индия

Рано сутрин е,или все още е сутрин,но вече не е толкова рано.Слънчо огрява близките върхове част от които рядко се разделят със своите братя облаците.Красиво е.Къде ли се намирам?В Панамик.Спокойно това все още не е Панама,все още е Индия само че е някъде по средата на нищото,или по скоро към края на нищото,и както много добре знаете във всяко малко нищо има едно голямо нещо.

Така и тук човек си мисли че е попаднал някъде-никъде,но е достатъчен един поглед наоколо за да разбере как нищото прелива в нещото и как нещото в нищото.Как понякога очакваме от някое място нещо,там наистина има нещо,но за нас то се оказва едно голямо нищо,и как очакванията са един голям сапунен мехур,който може да се спука или да отлети нанякъде толкова лесно.Пътуване без очаквания,пътуване без много далечни планове е моята философия.

Може да ви изглежда малко несериозно,но за мен е хубаво.Аз съм щастлив от пътя си,от това към което се променям,бавно и почти незабележимо.Толкова съм далеч от дома,а се чувствам все повече в къщи където и да се намирам.Комфорт и спокойствие.От пътя,от местата където се намирам,от хората които срещам.

Понякога се замислям за семейството,за приятелите които са толкова далече,но също така са и толкова близо,защото ги нося в сърцето си.Мисля си че родителите ми и сестра ми са щастливи,защото знаят че аз съм щастлив.Те се радват на моята радост,надявам се не се притесняват прекалено за моята скромна персона.Би било хубаво да им се обаждам по често,но пустата му несериозност ме преследва на всяка крачка.

Щастливец съм че имам това семейство,че имам приятелите които имам,че вървя по пътя по който вървя.Ден след ден километър след километър,място след място,все повече отварям сетивата си,неусетно научавам все повече неща за хората,за местата където съм,за себе си.Хубаво е и красиво толкова далеч от България и толкова близо до себе си.Пътувам сам,но в никакъв случай не съм самотен.Намирам приятели навсякъде.

Срещаме се,споделяме някой друг ден заедно и след това продължаваме по своите пътища носейки в сърцата си и в умовете си спомена за новите приятели,които удивително много приличат на нас,както и ние на тях!Пътешественици и откриватели с неспокоен дух,които не могат да стоят на едно място и да чакат информацията да ги намери ,а обикалят от място на място и гребат с пълни шепи направо от извора.

Хармонията и далечния хоризонт от мечти запълват мислите и съзнанието ми.Разбирам все повече че днес е днес и аз живея тук и сега,а утре си е утре и ще дойде когато му дойде времето!Толкова често ми се случват неща за първи път че трудно успявам да ги асимилирам.

Качих се над 6000м. за първи път,летях с пара планер за първи път,минах през един от най високите пътища в света(5600м).Толкова много случки,толкова красиви гледки-били те face то face или през прозорчето на раздрънкания автобус.Надявам се доброто здраве да бъде мой спътник в това пътуване,и леката настинка да бъде най-лошото ми разболяване.

Вярвам че има някой който ме пази,който ме закриля,който се грижи аз да съм жив и здрав.Не съм сигурен че той се намира горе на небето.За мен той е навсякъде,където съм аз там е и той-той е част от мен.Моята сянка дори когато няма слънце.Също така не съм сигурен че е той а не е тя или то!Вярвам в позитивната мисъл на приятелите и на семейството.Всеки път когато те си помислят за мен,към мен се насочва вълна от положителна енергия която рефлектира в моето съзнание!

Иран

Днес пътуваме към Техеран.Иранците са невероятни,такова гостоприемство няма никъде по света!Чудесни планини,чудесни градове,чудесни хора.Попадаш в един съвсем различен свят,потапяш се в него и всичко е толкова интересно и толкоз ново и различно от това в което си живял преди това.Красиво е,хората са красиви.

Режима е строг особено религиозния,но те са силни и един ден ще успеят да постигнат мир и свобода,защото сега определено не са свободни.Толкова са любопитни да разберат какво е извън пределите на Иран,като малки деца са и всичко ги вълнува.Жените се гримират силно или са с пластични операции по лицето(това е много модерно-особено сред младите момичета) може би това е техния начин на изразяване и личен протест след като трябва непрекъснато да са с кърпа на главата?

Те обаче са силни и независими-не са като жените в Турция.Те карат коли,работят,имат своята позиция,дори да не го изразяват външно пред "чужди "хора(нямам предвид чужденци като нас) наистина чужди хора.Да ги наречем цивилни шпиони които дебнат и слушат и докладват.В Иран има 10 вида различна полиция-религиозна,морална-която има специални права и може да убие човек на улицата!

Тук е страната на забраните.Забранени са сателитните чинии,забранен е алкохола,забранени са момчешко момичешките дружби преди брака.Те са разделени на момичета и момчета до университета!Чак там се събират за първи път и там започва техния истински пубертет!ако полицията спре за проверка кола и в нея случайно има момче и момиче които са приятели и се возят заедно-това е проблем!!!голям проблем.

Веднага започват да ги разпитват за техните взаимоотношения,порицават ги ако ги хванат още веднъж заедно ще има финансова санкция и може би бой с пръчки защото били морално разложени!Когато момчето иска да се ожени отива при семейството и иска ръката на дъщеря им и трябва да плати нещо като зестра от 1000 златни монети за булката като всяка една от тях се равнява на около 70 долара.

Това е застраховката за булката ако случайно след време момчето иска да се разведе тя е осигурена.Има и по либерални семейства,но дори и при тях остава една по малка част от тази зестра,защото съседите ще кажат че те не се интересуват от бъдещето на дъщеря си и затова не искат никаква зестра!

Както при всеки режим разбира се и тук хората са намерили своите начини да правят забранени неща.Има черен пазар за всичко.Имат скрити сателитни чинии,правят си алкохол-не всички разбира се,но болшинството.Иран е млада държава .Повече от 80 процента от хората са под 30 години.Процента на дрогиращите се хора е изключително висок.Говори се че това е държавна политика да държи в състояние на ленивост младите хора.

Пълна лудост и създаден вакуум от изкуствена среда около тях.Това се забелязва най- вече по малките места и по малките градчета,където полицейския и религиозния контрол е много по силен и по задушаващ!След 18 годишна възраст момчетата нямат право да напускат страната си докато не отбият военната си служба а тя е две години!Могат да се спасят единствено момчета които имат богати семейства и те платят огромна сума за откупуване на две годишна свобода за децата си.

Другия вариант за спасяване е ако бащата на момчето е на 60 или повече години.Тогава то автоматично не отива в казарма,защото се предполага че ще поеме тежестта на семейния бюджет върху себе си и ще се грижи за своите родители.Тук е страната в която човешкия живот има своята реална цена,и ако случайно сгазиш някого на улицата ти плащаш(ако си в състояние разбира се)такса кръвнина на близките на жертвата от 60 000 долара(ако сгазения човек е жена цената автоматично пада на половина) и не отиваш в затвора!

От приятел в Табриз чухме за случай на някакъв богаташ който на месец сгазвал по един човек средно статистично и заплащал своята част от 60 000 долара,сменял колата и без каквито и да е угризения и съмнения и дерзания продължава своя автомобилен път по улиците на Иран.Може би това е основната причина за лудия трафик по улиците на Иран.200 000 катастрофи на година само в столицата Техеран!

Тук женските некролози нямат снимка.Имат режим на тока,понякога на водата.Ембаргото се усеща,по магазините се намира достатъчно храна ,но бият на очи огромното количество консерви намиращи се там.Тук няма вегетарианци.Думата е странна и трудно се разбира,но понеже са прекалено любезни прикриват неразбирането по тази тема много добре.

Тук има нишесте което прилича на фиде полято с лимонов сок и което се сервира студено,тук шейковете са най- вкусните на света,но най-важното са хората.Те излъчват доброта,те излъчват разбиране.Те излъчват човечност,.щом тях ги има и Иран ще го има-не този който е в момента защото това е един изкуствен Иран който не може да съществува дълго.Един ден тази кибритена кула ще падне и тогава ще израсне истинския Иран.

Тогава ще се върнат хилядите емигранти,може би тогава хората няма да бъдат същите каквито са сега-ще се променят .Аз много бих се радвал един ден да се върна и да видя хората свободни.Свободни да се изразяват,да се обличат както намерят за добре,да бъдат себе си-защото те го заслужават!

Смешка

Самотен съм-но сам не съм
Умислен съм-но мисъл няма!
забравен съм,но не забравям,
че все пак съм-не е измама.

Усмихнат съм а тъжно гледам
надявам се надежда има,
че въпреки и тази зима
на физиономията ми бледа

ще има нещо като радост
и като блясък във очите
и ще забравя за сълзите
и цялата всемирна гадост.

Ще живея егоистично
в измислен свят с лица познати
с които виждам се в гората
и разговора е лаичен.

Чудесно е,но не за мен е
не ми харесва тази маска
и на проблемите със каска
да отговарям,май е бреме

Познати много а хора малко
с които мога да говоря,
които мен ще ме оборят
и няма да се чувствувам жалко.

Усмивки,маски,изненада
заучен жест,лице без име
и странни думи говорими
за мен и за душата млада.

Натъквам се на мисли ясни
и други във мъгла родени
хем правилни са,хем заблудени
ту на широко са,ту са на тясно.

Въпроси,отговори,спомен
надежда-светлина безцветна
и крушката отново светна
от мисъл мъничко отронена.

Разбирайки че не разбирам
ми прозвучава като смешка
живота мой е въртележка
в подвижен цирк-там смях намирам!

В търсене на нещо

Аз търся да намеря,да открия,
да видя другото и непознатото.
Това което не е на хартия,
цената на което по висока е от златото!

Кое е то?Сега ще ме попитате,
Защо го търся?Смисълът какъв е...
Заслужава ли цената за да го опитате,
Това което съм пролял за него кръв ли е?

Спокойно...за всичките въпроси отговори имам,
но не прибързвайте!Животът не е надпревара.
И с пълни шепи аз от него ден след ден си взимам,
защото знам-това е тя вълшебната отвара.

Която кара те отрано,очите още неотворил,
и с мисъл никак не логична,но припряна.
Да се досетиш вчера как си се кикотил
и да попиташ-А днес ще има ли промяна?

И ставайки,или лежейки,око отворил
със блясък неестествен,без капката сериозност,
която ще те кара цял ден да си престорен
и да се правиш на голям-каква помпозност!

Та с този блясък денят ти щом започва,
усмивката не може да слезе от лицето.
И здраво под краката намираш твърда почва,
и само там вирее и радва се детето.

Което в теб живее,и с тебе си приказва,
за щуротии,смешки и случки в махалата.
Историйки страшни обича да разказва,
от които даже изправя се косата.

С това детенце аз по цял ден си играя,
разказваме си вицове,и приказки и басни.
Без него и минута не мога да изтрая,
а блясъка в окото започва май да гасне.

Аз търся го, а то пък ме намира
по улици,по пейки и във вкъщи.
То чувства мен,а аз пък го разбирам,
и двамата най мразим да се мръщим.

И хората ме гледат и от сърце се смеят,
понякога се мръщят ,но друг път разбират,
че в свят така сериозен за да оцелеят,
ще трябва да се радват,а не да се препират.

А щастието е нещо,което всеки има,
ключа за него от себе си ти скриваш.
В душата ти настава студена снежна зима,
не почнеш ли детенцето по малко да откриваш.

Сам тровиш се и сам намираш грешки,
забравяш-нереално е да си безгрешен!
и това да се греши е нещо най-човешко,
така се става личност,пък нека да си смешен.

Бъди какъвто си и нищо по отгоре,
но нищо и отдолу! И ще усетиш сила.
Това кара те да стъпиш две крачки по нагоре
от детско любопитство защо ти е закрила?

 И бавно се издигаш стъпало след стъпало,
достигаш висините, и виждаш другото различното.
Което през годините изминали е оцеляло,
в борба с добро и зло,в борбата със себичното.

Та отговорът мой е-Аз търся дя открия,
да разбера,да видя другото и непознатото.
Това което не е на хартия,
Цената на коета по висока е от златото.

Понякога

Понякога правим неща за които съжаляваме.
Понякога съжаляваме за неща които не правим.
ПОНЯКОГА........Ех,понякога.
Ако го нямаше това понякога
щяхме да бъдем съвършенни.....
но нямаше да бъдем хора!

ВНИМАНИЕ !!!!!!!! ПЪТНИК В БАГАЖНОТО!!!!!!!

Някъде към 2 посред нощ е,рейса спира за рутинна почивка.Пробуждам се,слизам да се разтъпча,бавно и постепенно отварям очи.Сънят все още е с мен,сънят все още е в мен,но достойно върви на крачка зад мен.Поглеждам към рейса и забелязвам че шофьорите са при багажното.

Нищо особено помислям си че пренареждат багажа -техни си шофьорски работи.Обаче на фона на нощната лампа забелязвам едни опънати крачета.Или това е "багажа" от Тери Пратчет,който има собствени крачета и сам се придвижва из пространството...или е човек!!!!По скоро е второто,защото шофьорите доста приятелски разговарят с притежателя на тез крачета и ги завиват с шофьорско одеяло.Някъде към два чайовете се нижат един след друг,поредна почивка..пореден чай...

Вратата на багажното е затворена и крачетата добре завити са някъде там отдолу и спят своя сън.Те са притежание на третия шофьор в рейса,който се появява по късно по време на следващата почивка.Това е началото на приказката Кюрдистан.Колко много вълнуващи неща ще се случат след срещата с крачетата,само ако зная в този момент някъде към 2 след полунощ......едва ли щях да мигна до седем,когато рейса пристигна и вратата се отвори на гарата в Санандаж......

Но понеже не знаех поспах сладко,сладко тези 5 часа.Рейса ме стовари на автогарата,която според описанието в гидовника отстои на 4 км. от града...Решавам да походя сутрешно-разсънващо и спестяващо някой друг лев за такси.Мисля че извървяното разстояние е не повече от 3 км...но с тигелите които направих,закръглих числото на 5км.Навлизайки в града започнах да забелязвам и типичната за този район носия нещо като панталон тип шалвари,нещо като сако което е загащено в панталона,нещо като колан който покрива загащеното на кръста,нещо като кепе на главата върху което има намотан шал,нещо като красиви плетени обувки на краката.

В този ранен час имах усещането че съм единствения турист в радиус от 20 км.....Намерих интернет,който беше затворен,но от съседната врата се показаха хора и ме поканиха да почакам при тях докато кафе-нета отвори врати.Съседната врата беше местния журнал.Поканиха ме в главния офис,разгледах местния вестник,комуникирахме с думи,жестове,мимики с господин управителя на журнала,и след известно време беше съобщено че кафе-нета е отворил врати.Аз благодарих сърдечно за приятната компания и си помислих: "Ех,хубаво е рано сутрин денят ти да започне с такава човещина,с такова гостоприемство и разбиране"

След виртуалното сърфиране и изпращане на сигнали до приятели,тръгнах да търся подслон,където да олекна с около 25кг.след като разтоваря багажа си и да мога лек и безгрижен да разгледам града и неговите красоти.Според гидовника,на един площад в близост се намираше приятен и евтин хотел-разбира се аз се насочих право натам...После тръгнах насам....демек върнах се на обратно,защото попитах едно дете:"това ли е този площад?" то каза не и ми посочи мястото и посоката откъдето идвах,върнах се до изходна точка и попитах един полицай за площада,и той ми каза че не е това и ми посочи посоката от която идвах,където попитах детето.

Още един път се върнах,вече раницата започваше да натежава от безбройните тигели между двата площада.държа да отбележа че разстоянието между двете точки клони към 1 км.Между всичките тези тигели огромно впечатление ми направи шаренията по улицата,интересните дюкянчета,шивачите работещи директно на улицата и едно павилионче в което продаваха красивите плетени обувки-част от носията.Голямо впечатление ми направи огромния брой просещи хора.

Досега не бях забелязвал толкова много в Иран.След като открих правилния площад бързо намерих хотелчето,но за моя неприятна изненада се оказа че е пълно и ме насочиха в посока към добре познатия ми друг площад,където имало друг хотел.Този път разстоянието беше наполовина,защото този хотел се намираше някъде към средата между двата площада.За пореден път вървях по собствените си стъпки,заговорих един симпатичен човек за това аджаба къде точно се намира този хотел ,човека нещо не ме разбра,аз опитах да го попитам на фарси-той не ме разбра още повече,и точно тогава както става в приказките и също по време на едно пътуване се появи моят ангел спасител,който знаеше английски по добре и от мен и ме запита дали може да помогне.

Попитах го вежливо за хотела и той вежливо ме съпроводи до него,вежливо комуникира с персонала и ми обясни че ще се освободи стая към 12 на обяд и че цената е 30 000 според моята представа-3 долара и аз се съгласих и оставих раницата на рецепцията.Той ме заведе до един кафе шоп,но в Иран има режим на тока,и за зла участ на кафето нямаше ток и то не бе опитано,но се възползвахме от услугите на сладоледа,като нямаше начин да убедя моят спътник да платя поне моята половина,камо ли да го почерпя.

След това той ме съпроводи до музея на КЮРДИСТАН където заедно видяхме невероятни неща от Кюрдската история-носии,предмети,ритуали,бижута.Следваща спирка беше местния шейк шоп където опитах компот от кайсии с леко солен привкус и един странен бананов шейк.Настана време да се връщаме към хотела,часа наближаваше 12 и на рецепцията се установи че цената за предлаганата стая е 30 долара!!!!!Аз вежливо казах че за мен тази цена е непосилна,събрах си багажа от рецепцията и с моя приятел се насочихме обратно към първоначалния хотел,където бях питал за стая.

Той държеше да ги попита лично и аз не възразих.Оказа се че имат места но не приемат чужденци!Разпореждане на местния орган.За чужденци само скъпия хотел и точка!Аз обясних на приятеля ми че предпочитам да се измъкна от града и да се насоча към следващата си точка,която имах надраскана на хвърчащи листчета- градчето Павех.Моя нов приятел реши да ме съпроводи до автогарата,където пихме чай,постояхме и поприказвахме в чакалнята докато дойде мини бусчето.

Когато то дойде се оказа че хората имат билети а аз нямам,защото не знаех че трябва да си закупя предварително и с други безбилетници като мен се наложи да вземем савари-демек да разделим такси с още три на брой осъдени души плащащи 5 пъти в повече цената която би била с нормалния транспорт.Разделихме се сърдечно с моя приятел и потеглих с новите си спътници.

Един от тях беше много атрактивен -изглеждаше силно напушен а явно не употребяваше никакви стимуланти,но имаше вид на леко неадекватен тип с катинарче и с очила-психоаналитик по професия на 25 години.Много смях имаше в таксито по време на нашето пътуване.Достигайки градчето Павех той ме покани в тях на чай и курабийки и така аз се озовах в нова среда,в нова къща на терасата на 3-ия етаж.Много eмoции и вадене на речници английско персийски.Аз пробвах местна носия,снимах се с нея,реших да си купя такава,но за моя зла участ имаше само тази която пробвах- а тя беше бяла,но аз бяло не бях съгласен да нося по време на моето клошарско-хипарско пътуване,защото на втория ден ще стане черно.

Така се разминах с носията,сбогувах се със семейството на моя психоаналитик и той ме пое под опеката си и с неговата кола направихме обиколка из града като посетихме един сляп шивач,който шиеше носии,отбихме се в един музикален магазин,където чух музика на живо.Заведе ме до моя хотел където разтоварих нещата си и след това ми показа панорамна гледка към планината от едно местенце и накрая ме остави пред хотелчето,като се разделихме най-сърдечно.Моят план за другия ден беше да се кача в планината и да отида до един зороастрийски храм.

Момчето попита негови приятели дали могат да ме качат до някъде с колата и размених с тях телефонни номера,но аз бях убеден че не искам да ги ангажирам с моето придвижване и ще отида сам на другия ден,така че след лека раздумка ние се разделихме,аз хапнах малко,подариха ми една чиния със сладки,почетох книжка и си легнах.Моя приятел беше написал на фарси за мястото където отивах така че на другия ден просто показвах на хората написаното и те ми обясняваха че съм в правилната посока.

Малко преди да си легна ми се обади едно момче което каза че иска да ми помогне да разгледам забележителностите,но аз нито разбрах кое е момчето нито къде се намира.Последва размяна на смс-и от които аз не разбрах още повече откъде момчето знае за мен.За момент си помислих че е планински водач,който си предлага услугите.Разбрахме се на другия ден да се чуем и да се уточним.

На сутринта не се чувствах особено разположен закусих надве натри и тръгнах към планината-вървях по асфалта и показвах написаното на фарси и хората потвърждаваха че това е правилната посока.След това един господин ми обясни къде точно да хвана пътеката и аз я хванах здраво за ушите и вървях по нея може би около три часа докато излязох на едно място където пладнуват овцете-нещо като открит обор.

Реших че съм се объркал и тръгнах да слизам надолу и стигнах до чудно местенце където имаше сянка и течаща вода.Определено не се чувствах добре през този ден и слънцето допълнително допринасяше за моето неразположение.Изненадващо телефона звънна и момчето от вчера ми каза че се намира някъде в планината и предложи да се срещнем на билото.Попита ме дали го виждам.Аз се огледах и го видях на едно съседно възвишение.

Помахахме си и след известно време се събрахме на мястото където пладнуват овцете и там се запознахме.Моят нов приятел се казва Али Реза и е на 21 години.Много скоро разбрах че е истинско удоволствие да се общува с него.И той като повечето млади хора тук в Иран мечтае да замине някъде в Европа или САЩ.Разбрах че неговия брат в момента е в Турция и се готви да премине нелегално с още двама приятели в Италия плащайки 5000$ на човек.

Идеята е от Италия да мине през Франция и да се насочи към Англия.Такава е общоприетата схема за измъкване от Иран,защото по легалния начин малко щастливци успяват да се измъкнат от клещите на желязното управление което държи младите да са тук,но прави всичко възможно за да ги накара да търсят късмета си някъде другаде.Отнемайки свободата им,отнемайки контактите им с момичета,отнемайки веселието им.Кой нормален човек би искал да живее в такава среда?

Единствено силно вярващите млади хора се чувстват комфортно в такава изкуствена среда но те не са толкоз много като процент от младото население тук в Иран.След като се срещнахме с Али на овчарника и след като ме запозна с негов приятел с когото бяха дошли заедно и след като запалиха огън и направиха чай който изпихме ние поехме нагоре.Нагоре към храма на огъня,нагоре към една от древните ирански култури-Зороастризъм.

Приятелят на Али вървеше напред а ние изоставахме,защото си говорехме за всякакви бивалици и небивалици.Тези хора бяха пъргави като диви кози!Подскачаха от камък на камък без никакво усилие,докато за мен беше малко трудно да поддържам техния ритъм заради коварната настинка с която се събудих тази сутрин.Стискайки зъби успявах да не изоставам и след около час и малко достигнахме билото и върха където се намираше храма на огъня.

Покатерихме се по скалата с леки алпийски умения,а в подножието на скалата бяха издълбаните жилища на древните хора-цели салони и подземно,под скално ниво като на няколко места ясно се открояваха изсечените стъпала в скалата за по лесно придвижване нагоре и надолу.На върха на скалата имаше дълбоко огнище може би около метър дълбоко и 50 см.широко от където местните хора са комуникирали със съседните градове и стратегически места посредством пушек и сигнали.

Цвета на пушека е бил важен фактор за посланието което е носел.Мястото и скалата е стратегическо на около 3500м.н.в и моите приятели споделиха че се вижда в радиус от 100км.След сладка раздумка на върха,лек обяд и бърз огън на който направихме чай ние заслизахме надолу като към нас се присъедини още един техен приятел,който дойде до върха от друга посока.Слизайки до овчарника имахме лека чаена почивка и нови двама приятели се включиха към групата като единия извади нелегална алкохолна бира ефес и аз пих чаша от нея.Алкохола е строго забранен в Иран.

За почти два месеца там опитах бира два пъти.След бирата и поредния чай заслизахме към селото на Али Реза което се намираше само на 2км. от Павех.Аз го попитах дали знае хубаво местенце за опъване на палатка,защото за мен цената в хотелчето-мотелчето беше висока и познайте какво се случи.Али ме покани в къщата си,на няколко пъти му обясних че не искам да се натрапвам и с удоволствие ще спя навън и ще се наслаждавам на звездите,но той бе повече от убедителен в поканата си и аз нямаше как да откажа.

Така от планината слязохме и се насочихме направо към неговата къща.Неговите родители имаха гости-роднини и както е обичая бяха разделени в две стаи -в големия хол-мъжете,а в съседната по малка стая-жените.Отново чаена церемония,ориз с доматчета и надълго и нашироко за пореден път се налага да обяснявам как така не ям месо.Майката на Али снове напред-назад не се спира като истинска иранска домакиня.Мъжът и е седнал доволно на земята,кръстосал крак връз крак хванал е броеницата и се е отдал на заслужена почивка след тежкия работен ден на полето.

Мъжките и женските работи.Тук в Иран е така.А това тук е Кюрдистан-тук хората са бедни на пари но богати на сърце и мечти.Работят здраво на полето,борят се със земята и са щастливи от малкото което имат.Те вярват в Бог,молят се,обичат госите си ,защото вярват че те са пратеници от Бога.Обичат само една жена.Али е на 21 години.Той ме попита какво е за мен любовта и какви са взаимоотношенията момче-момиче в Европата.Аз му обясних и на свои ред го попитах какво е за него любовта.

Той беше много откровен и романтичен.Каза ми че жената в която се влюби,ще се ожени за нея-стига и тя да го обича разбира се,ще я почита и уважава и ще живее с нея в мир и хармония и че би направил всичко за нея.С такси се отбихме до хотелчето-мотелчето да си взема раницата и се върнахме обратно в къщата.Мъжете се бяха изнесли на терасата,а жените се бяха преместили в голямата стая пред телевизора.Споменах ли ви че обух кецовете си на бос крак,защото майката на Али беше изпрала неговите а също и моите чорапи!

Искаше да изпере и останалите ми дрехи но аз упорито отстоях позицията си и запазих мръсните дрехи за себе си.Последваха чайове,отговори на безброй въпроси,и безброй звезди на небето които ни наблюдаваха с нескрит интерес.Последва сладко заспиване на терасата,завит с прекрасно меко и топло одеяло.Сутринта се пробудих от близко кудкудякане и малко по късно закусих сладки и чаша топло мляко в компанията на Али.

Настана време да поемам по моята пътечка,а майката на Али се опита да ми даде дрехи и пари които аз не приех учтиво.Тя обясни че ме чувства като роден син и би искала да ми помогне по всякакъв начин.Ех,ето че и втора майка си намерих в Иран след толкова много приятели които ме наричаха брат.За да я успокоя трябваше да и покажа портфейла си и че имам пари вътре.Поръчахме такси,то дойде и бях изпратен от цялото семейство с усмивки и махване с ръка.

Таксито ме откара до тъй наречения терминал,където трябваше да хвана следващо междуградско такси тип савари разделено с още няколко пътника.Веднага бях наобиколен от няколко шофьори на такси и те извадиха едни прашясали фарси-инглиш речници и започна комуникацията между нас.Понеже беше почивен ден и нямаше много пътуващи хора,трябваше да чакам неопределено време докато се събере нужната бройка за едно такси.,а на всичкото отгоре не се знаеше със сигурност дали ще ме откара до място към което се бях насочил а цената беше 50 000 ИР(ирански реала)-5$!!!

След около 20 мин. комуникация с шофьорите бях твърдо убеден да проверя как върви стопа в Иран и след като те безуспешно опитаха да ме разубедят,аз поех с бърза крачка оставащите малко метри до края на града.Първо махване и кола пикап веднага спира.Весело семейство мъж и жена и дъщеря им леко по прескочила пубертета.Първоначално се возя в каросерията на пикапа,но човека отбива и настоява да седна на предната седалка до него.

Последва голям смях опити за комуникация между нас на фарси,английско-български и жестове и безброй красиви гледки край пътя.Пристигаме в тяхното селце,където разбира се бях поканен на обяд с цялата фамилия.Първия член на семейството когото видях беше дядото,който за съжаление не беше много добре със здравето и имаше рак,вследствие на Ирано-Иракската война и химическото обгазяване от страна на Ирак.

След като трапезата бе сложена отново се наложи да обяснявам за вегетарианската секта в която членувам,но вече съм се обиграл и с малко думи успявам да кажа достатъчно за да могат хората да ме разберат и да уважават моето решение.Бабата беше в типична кюрдска нося със златна пендара на челото.Попитах за разрешение дали мога да я снимам,но на снимката излезе както куклите от музея в Санандаж,които бях снимал преди няколко дена.

Едната снаха плетеше красивите обувки които бяха част от мъжката носия.И на обувките направих бърза фотосесия за да останат завинаги с мен,след като разбрах цената им-която бе непосилна за мен в този момент.Имаше и още една млада жена която не разбрах дали е обвързана с някого или не-тя беше огън!Имаше очи като кошута,които палеха цялата къща.На няколко пъти погледите ни се срещнаха,но тя не отместваше поглед като повечето жени тук когато ги погледнеш в очите а гледаше с един дързък пламък и в същото време леко скришно да не бъде забелязана от близките и.

Мъжа на жената която плетеше обувките ме заведе до скалите в близост до градината им.Показа ми дупките и пещерите където са се крили по време на бомбардировките,когато той все още е бил невръстно дете на 6 години,но беше запазил ясен спомен за бомбите и настъплението на иракчани и как при най-малка опасност са хуквали към пещерите да се скрият.

Изведнъж усетих войната толкова близо надничайки в пещерите,катерейки се по скалите.Сякаш аз самия съм бил там преди толкова години,настръхнах целия и за пореден път си дадох сметка,че единствения начин да съм толкова близо до тази история и до тези мили хора е да пътувам,а само случайността и късмета решава с кого и кога и къде да ме срещне и накъде да ме отведе.Всеки път случките са толкова различни една от друга,всеки път има изненада и нещо от което ахвам.

На връщане към къщата той ми показа и набра от едно растение което всички иранци използват да овкусят айрана си а то придава странен причудлив вкус на напитката.Не бих казал че харесах особено този вкус.След обяда,чайовете,разменените погледи е време да продължа по моя път и към селцето което имам надраскано на хартийка.Отново се опитват да ме разубедят че никoй няма да ме качи,но аз им обяснявам че след като те са ме качили ще намеря и други добри хора и те ще ме вземат и закарат до мястото където искам да отида.

Разделям се с приятното семейство и ходейки по пътя не повече от 400 метра се задава младеж на мотор на когото аз решавам да махна-къде на майтап къде на истина.Той спира и ме качва заедно с 25 килограмовата ми раница.С този багаж е много трудно да се балансира по завоите и аз трябва да се наклоня леко в противоположната посока.При изкачването на големия баир мотора бе видимо изтормозен от наднормените килограми на раницата ми и пърпореше бавно и с последни усилия,но все някак си успяваше да продължи напред.На финглиш(фарсо-английски) и бинглиш(българо-английски) с момчето си говорехме за житейски философии и кое е хубаво и кое не в световете в които живеем.

Момчето ме оставя близо до най-високата точка на баира,където ми спира джип, който ме закарва до самото било където за моя голяма изненада има гранично подразделение,където оставам в компанията на войниците и в очакване на нов превоз.От тях разбирам че това е пред граница намираща се на около 7км.от границата с Ирак.Никога не съм бил толкова близо до Ирак,но в този момент не бих искал да стопя тази дистанция от 7 км.След около час сладки опити за комуникация между нас и размяна на усмивки и добро настроение,войниците спират за мен малко бусче в посока Ураман-е Тахт-селцето където отивам аз.

В малкото бусче отново ставам център на внимание и предизвиквам много смях най-вече сред децата,които се радват искрено на моите фарси опити.Минибусчето ме оставя на 6км. от Ураман-е Тахт като любезния шофьор ми спира раздрънкан пикап в посока към самото село с двама колоритни дядовци и много на брой чували в багажното пълни с неизвестен за мен земеделски продукт,където се намира място и за моята раница.В близост до селото качват и две жени с дете в невероятно красиви и пъстри носии и разбира се аз съм преместен на предната седалка при дядовците.

Гледката встрани от пътя е прекрасна,дядовците,жените с техните носии ми носят усещането за един нов свят в който не много чужденци са попадали.Планината се вие отстрани на пътя той е на високото а долу в ниското се виждат земеделски нивички и тук там някоя колиба.Тази мечтаеща за независимост част на Иран наричана Кюрдистан е наистина нещо специално.Мъжете не отстъпват по колоритност на жените си,те носят типичната за този край носия-имат навита чалма на главите си,шалвари и сако и увит шал на кръста-пояс и на краката си носят красивите плетени обувки,а в дясната си ръка носят незаменимата броеница.Жените са шарени-шарени цветовете са на почит в този край.

Дядовците ме оставят някъде в селото и продължават по своя път,и аз точно в този момент разбирам че съм попаднал по средата на нищото където има едно голямо нещо-това селце и хората там.Изпитвам лек страх от неизвестното а също и от факта че почти сигурно съм единствения турист в радиус от 100 км.Осъзнавам че хвърчащите бележки на които драскам интересните места на които искам да отида са ме довели до нещо което е много далеч от цивилизацията и напредничавите технологии.За първи път от много време изпитвам този страх от самотата,чувствам се сам,точно като пришълец попаднал в чужда галактика.Знам че хората не са лоши и няма да ми направят нищо лошо,но за момент ме хваща страх от тях.

Но аз съм тук за да преборя този страх и бързо завързвам разговор в местното сладкарско магазинче,където купувам малко сладки.Питам момчетата дали знаят удобно място където бих могъл да опъна моята палатка и след точно 2 минути момчето продавач ме кани да преспя в неговия дом.......тук е така......Госта е свещен.Първоначално отклонявам вежливо поканата,искам да дам възможност на момчето да оттегли поканата си,ако няма възможност да ме подслони,но той е повече от настоятелен и аз приемам на драго сърце.

Къщата се намира в най-горната част на селото като се минава през малки улички.Къщичките са разположени една връз друга по хълма и всеки използва покрива на съседа си като открита тераса.Когато времето е топло а вечерта мека е истинско удоволствие да хапнеш,да постоиш или да поспиш на съседския покрив.След вечеря гледахме по телевизията кюрдско тържество от съседен Ирак и как се забавляват хората там.Бих искал да ги видя на живо иraкските кюрди.Те изглеждаха още по колоритни и свободни от иранските си братя.Жените не носеха кърпи на главите си а хората изглеждаха много щастливи.

От хората които срещнах по пътя ми научих че единственото безопасно място в Ирак за чужденци е Кюрдистан.Те почти са успяли да се отцепят отИрак,имайки дори своя специална кюрдистанска полиция,имайки своите тържества и обичаи,имайки своя манталитет на хора искащи пълна независимост и свобода.

Аз подкрепям хората.Подкрепям всеки,които не се чувства свободен и независим да решава сам своето бъдеще,своите планове и своите мечти.Моето родно място е България и колкото повече опознавам Турция и Иран толкова повече разбирам какъв щастливец съм!Имам свобода и независимост наготово.Родил съм се с тях.Те са моята звезда на челото.Моята пътеводна светлина.Някой мой далечен пра пра дядо и след това пра дядо и дядо са се борили за тях-знаейки че един ден мен ще ме има и ще е хубаво аз да съм свободен и да решавам сам своето бъдеще.Благодаря ти мои пра-пра дядо,благодаря и на теб пра дядо и на теб дядо!

Разбирам че колкото и да виждам моята страна понякога в неприятна светлина,колкото и да ми се струва в тези моменти най-черната точка на планетата-това хич не е така.Нашите проблеми изглеждат толкова малки сравнени с места където хората нямат свобода и независимост.Малка държава-малки проблеми,голяма държава-големи проблеми,това често ми повтарят хората и наистина големината и размера на една държава определят нейната проблемност.

Колкото повече различни общности хора има в границите на държавата,толкова повече проблеми се зараждат между тях и управляващата власт,която често не признава тяхната различност,култура и обичаи.След филмчето за кюрдите в Ирак играем няколко игри на домино и малко по късно заспиваме на съседския покрив,както правят и много други комшии в този момент.Обмен на покриви в най чистия му вид.

Минути преди да заспя наблюдавам звездите,които изглеждат толкова близо.Имам усещането че ако се присегна и ще хвана някоя за опашката.Мозъка ми се опитва да разбере и къде съм попаднал,но трудно успява да преглътне новата информация.На сутринта се пробуждам от чуруликането на птички и кукуригането на петли и имам привилегията да наблюдавам от високо как селцето се пробужда по долните покриви-тераси.

След закуска и раздяла със семейството се насочвам към джамията-шедьовър на изкуството,построена само с объл тъмен камък,без някакъв строителен материал за спойка между камъните.Тя изглежда като макет за филм.толкова нереално красива е.Влязох в джамията и първия човек когото срещнах и помислих за ходжата беше един дядо на около 70 години-висок,слаб,с очила,почти без коса и големи уши.

Той ме заговори на английски ми обясни как да си измия краката и ръцете и да вляза чист в джамията.Изпълних инструкциите и малко по късно разговаряйки с дядото разбрах че той също е турист като мен-от Техеран е,има жена с която не се разбират много добре и почти са разделени,болен е от някаква болест и за това е избягал от големия град и проблемите и мръсния въздух там.

Джамията бе и духовно училище,където малките деца получаваха религиозното си образование.Те бяха любопитни и искаха да научат повече за мен и за моята религия.С помощ на дядото който беше преводач,опитващ се да си припомни английски който е говорил преди 30 години,и с моя начинаещ английски ние някак си успяхме да се разберем и да споделим житейските си възгледи.

Най-голямото момче от училището което се готвеше да стане ходжа след някоя друга година ни заведе на закуска в къщата си и отново последва религиозен разговор с него,с баща му и с другите деца.След закуската заведе мен и дядото до една пещера която се намираше в близост до гробището,в която извършват специален религиозен пост-40 дена в пещерата,само вода и много малко храна и много молитви.

Този пост е индивидуален и само един човек може да стои и да се пречисти в пещерата без никаква комуникация с външния свят през тези 40 дена.Според легендата един свят човек преди много години отива в пещерата,която е нещо като малка изсечена стаичка в скалата и остава там 40 дена в борба с вътрешния си глас,който му казва да обича една жена.След като минават 40 дена,той все още не е преборил вътрешния любовен демон и остава в пещерата за още 40 дена,когато излиза пречистен и сияещ.

В ранния следобед обикаляме с дядото из селото и разговаряме с хората,когато към нас се приближава цивилен полицай,който иска паспорта ми за проверка.Аз учтиво му казвам да се легитимира и чак тогава ще покажа паспорта си.Той отвръща че няма никакъв проблем и да заповядам в районното където ще се легитимира.

Дядото отново е в ролята си на преводач и той също идва с нас в районното-казарма където следва"вежлив и усмихнат"полицейски разпит около час,по време на който ясно се казва без заобикалки че аз нямам правото да съм в това село,защото то е забранено за чужденци и аз се намирам нелегално там,как мястото е опасно за мен защото е в близост до Ирак и прословутите талибани и как най-добрия вариант за мен ще бъде да отида да взема раницата от джамията и да се върна в районното а паспорта ми ще ме чака тук.

Полицаите ще го пазят а и в същото време ще ми поръчат такси с което да се насоча към"безопасно"за мен място близкия град Мариван.Оставен без особено голям избор,следвам полицейските инструкции и скоро пътувам в компанията на дядото към"безопасния"за мен град.Дядото реши да дойде с мен в знак на солидарност,но за мен това не беше особено добра новина,защото през целия ден дядото не спираше да мърмори.

Той беше неудовлетворен от живота човек и разказваше непрекъснато за своите проблеми,болежки.Мърморко,който не успя и да разбере колко трудно живеят хората на това място и как намират сила да се усмихват по цял ден и да не говорят за проблемите си.

Наближавайки с таксито "безопасния"за мен град забелязах първия голям уличен бой,в който взимаха участие голям брой хора.Истински кютек от тези които съм виждал само по филмите.Започнах да подозирам че безопасното място не е чак толкова безопасно.Таксито ни остави някъде в центъра на града в близост до един парк където дядото каза че е спал преди 20 години и че е много приятно място и аз имах неблагоразумието да го послушам и да приема да спя в парка с палатката.

За следващите няколко часа се разразиха още два големи кютека,истински мелета в които участваха повече от 20 човека и цялото действие се развиваше само на няколко метра от нас.И двата боя започнаха от парка и се изнесоха някъде на улицата,като във втория имаше и извадени ножове и наръган човек.Така приятелско-полицейски изпратен на това безопасно за мен място не се чувствах никак в безопасност.

Прибрах се в палатката силно притеснен и чудейки се дали ще оцелея до сутринта или някой агресивен младеж ще помете палатката заедно с мен вътре.Заспах трудно,но когато отворих очи бе сутрин и аз бях жив и оцелял.Малко по късно аз се измъкнах на пръсти от това така безопасно за мен място.