Постер от Иран

Мислех си че никога повече няма да видя един постер.Един постер с когото веднага правя асоциация с една държава.Нали знаете всяка държава си има запазена марка-Швейцария-часовниците и шоколада,Япония-техниката,Русия-водката,Румъния-Дракула,Сърбия-цветистите псувни и т.н и т.н.

Така и тази държава има определена марка за мен и това е този постер.На постера има двама духовни водачи а държавата е Иран.На постера са аятолах Хомейни и още един намусен чичо аятолах Хаменей,с брада и очила и този постер може да бъде видян навсякъде в Ислямска република Иран.

Половината от постера-аятолах Хомейни присъства и на повечето банкноти.Религия и пари.Здраво е притиснал горките хорица.Уцелил е две от слабите им места.Не половин постер а постер и половина!

В Иран научих нещо интересно.Ако иска човек да отвори магазинче,павилионче,хотелче или каквото и да е публично учреждение,първото нещо което трябва да направи е да закачи постера с двамата водачи на видно място,след което минава специална комисия и проверява дали водачите заемат полаганото място в сърцето на бъдещия бизнесмен и дават благословията си и разрешителното си.Има постер-има бизнес.Няма постер-няма бизнес.Просто и ясно!

Та мисълта ми беше че отново срещнах този постер тук в Индия.Тук най-малко съм очаквал да видя аятолах Хомейни и неговия приятел но ето че и това се случи.Видях ги в Каргил.Още навлизане в града ме приветстваха с добре дошъл.Помислих си че иранската марка ме преследва и ми се привижда,но по късно успях да я видя още няколко пъти в града и разбрах че привидението е истина.По късно ми обясниха,когато напусках градчето,че това са духовните водачи за всички мюсюлмани,не само за иранците.

А аз бях толкова наивен да мисля че тази лудост с двете лица от постера не може да съществува още дълго в пределите на Иран,камо ли в друга държава!Впрочем тя съществува дълго в Иран-почти 30 години след революцията.Ето че отново видях видното духовенство за което почти бях забравил.

Каргил е наистина град от типа"нищо особено"Ще го запомня с 3 омлета и 2 чая в едно капанче до гарата,евтината и почти съборила се къща за гости където се подслоних,шофьорите,които упорито ми повтаряха че пътя към Сринагар е затворен,но аз мога да пътувам нелегално с джип с тях,защото нормалните автобуси не вървят към Сринагар следващите 3 дена.

Причината?Провеждащата се в Сринагар мирна демонстрация за независимост на Кашмир.Как звучи само а?Мир...независимост...демонстрация....Какво мислите че направих аз,че си седнах на дупето и чаках 3 дена докато пуснат автобусите?Нищо подобно.Тръгнах на стоп.Тръгнах към съседното градче което ми беше препоръчано от чичкото в къщата за гости.То се казваше Драс и се намираше само на 50км. от мен.

Само че стопа не се оказа никак лесен.След като излязох от града започнах да махам в близост до няколко спрели камиона,наблюдавайки техните шофьори,които се къпеха,перяха,миеха и готвеха.Почиваха си доста активно момчетата.След повече от час чакане и наблюдение трима от шофьорите дойдоха към мен с бавна и небрежна походка да се запознаят с чужденеца.

Те бяха млади момчета и само единия от тях говореше на индийско-английски с преобладаващ индийски.Те пътуваха в моята посока или по скоро аз пътувах в тяхната,но тенденцията скоро да тръгнат не изглеждаше никак близо.След една цигара време си стиснахме ръцете и се разделихме-те се върнаха при камионите си,а аз си останах на мястото.

След около 10 минути едно минибусче спря на моето махане и в него се намираха шофьор плюс двама спътника.Нито един от тях не говореше Индийско-английски,но след като повторих около 10 пъти Драс,а те повториха около 10 пъти името на съседно село(според мен),и аз със знаци и жестове обяснявах че и до тяхното предполагаемо село ще е добре да ме хвърлят-те обясняваха нещо друго,и ето че аз се намирах в малкото бусче,а голямата ми раница беше укрепена с въженце на покрива на автобуса.

Возенето продължи по малко от километър,до полицейския check пост.След като дадох паспорта си за записване на данните,и след като разменихме няколко думи с момчето военен или полицай,записващо данните,шофьора на бусчето помоли момчето да преведе на английски,колко пари ще му дам за това возене до Драс.Аз обясних че пътувам на стоп и че не бих искал да дам никакви пари за това возене,и ако иска ще си сваля раницата и ще стопирам оттук.Той искаше.

Така аз останах на police check пост-а и продължих своята стопаджийска одисея оттук.Видях Индийската полицейска форма на корупция и рекет на живо.Ако не дадеш нещо няма да минеш оттук,през нашата бариера.Не към мен разбира се,а към преминаващите шофьори.След една цигара време и нелош разговор с полицаите,те ме качиха на джип,сваляйки цената от 100 на 70 рупии,и така аз пропътувах тези 50 км. до Драс.А кой е Драс?Има го обяснено в по преден разказ.

В преследване на картички или как една картичка може да бъде видяна на живо

В един манастир закупувам картички,с идеята те да бъдат подарени на приятели.Нищо чудно и странно до тук нали?Само че пътят ме отвежда до едно селце на около 300 км. където показвам картичките на деца и възрастни в една къща за гости и една от картичките е разпозната!


На нея има двама възрастни с интересна местна носия.Видима възраст на двойката около 70 години-усмихнати и щастливи.Оказва се че симпатичната двойка живее на 5 км. от мястото където се намирам.Казват ми имената им,за мен това е изненадващо,никога до сега не съм бил толкова близо до някоя картичка!

Те се радват на моята изненада,за тях няма нищо необичайно в това че аз имам картичка с техните съседи.Не отивам да видя на живо картичката,оставям тази 5 километрова дистанция между нас,но отивам да видя друга картичка.Картичка с два красиви върха Мун и Кун,които се намират някъде там в царството на картичките-планината Занскар.

Пътувам на стоп,който върви учудващо лесно.Успявам да се придвижа от Каргил до едно селце на около 30 км.където решавам да опъна палатка за през нощта.Веднага се превръщам в атракция за деца и възрастни,които с нескрит интерес разглеждат съдържанието на раницата,което съм извадил.Децата са във възторг от челника,примуса,палатката,спалния чувал-от всичко.

Аз се подготвям за вечеря и възрастните тактично привикват децата да не ме смущават.Оставам сам със тишината,с хляба наречен чапати, меда с тахан и странните бисквити купени някъде по пътя.Чудя се за пореден път как за бога се озовах тук и къде изобщо е това тук,но се усмихвам знаейки че това не ми се случва нито за първи нито за последен път.След вечеря се наслаждавам на звездите и малко по късно удобно разположен в палатката отлитам в друго царство-това на сънищата.

Нов ден и нови мисли за места,картички и хора.Събирам покъщнината си и продължавам по моя път и по пътя на картичката.Тя се намира само на 40 км. от мен и аз очаквам с нетърпение срещата с нея.В края на селото се разполагам в удобна позиция за стоп,но за около един час и тридесет минути минава само един камион който отказва да ме вземе и 5-6 мотора с по двама трима пасажери.

Точно тогава се задава раздрънкан автобус и аз с удоволствие се възползвам от неговите услуги.Пътя е живописен както и хората в автобуса.Мнозинството от тях са мюсюлмани,но монголоидни мюсюлмани.В моите представи монголците изглеждат точно така.След около час возене успявам да видя за първи път картичката на живо-през прозорчето на автобуса.

Като хипнотизиран съм от нея.Не мога да откъсна очи от двата върха в моментите когато те се появяват и след това изчезват на поредния завой.Единия връх Мун е идеален.Прилича на огромна снежно-ледена пирамида.За пореден път се радвам на своята импулсивност и на новото име което си давам в този момент-ловеца на картички.


Скоро автобуса достига до крайната си точка-селцето Паникар и аз без паника се насочвам към планината,която има неблагоразумието да скрие моята картичка.Забелязвам нискокръжащ орел,който няма обичайния страх от хората.Тук е неговия дом и той кръжи и бди над територията си.С напътствия от местните се насочвам към планинската пътека която ще ме отведе до билото което разделя двете села Паникар и Паркачик и скрива моя връх.

Тя е не особено висока и безснежна,но за моята тежаща раница и леко неудобните ми обувки е достойно предизвикателство.От 12 до 2 се придвижвам до едно положение малко над средното.Преминал съм повече от половината път но все още има какво да се ходи.Намирам се на равно място идеално за базов лагер за доволно преживящите овце и тяхната овчарка-жена отпочиваща и обядваща.

Използвам раницата за сянка и доволно отмарям от 2 до 4 хапвайки преди това няколко странни бисквити обилно намазани с мед.В 4 атаката е подновена и след около час и половина се намирам на билото,откъдето се открива прекрасна гледка към моята картичка а също и към други картички които виждам за първи път.


Намирам идеално равно място за палатка и след прекрасен залез и няколко снимки и скромна вечеря отново заспивам.Щастлив от това че много често следвам някакво вътрешно гласче,а също и от факта че много често рязко променям посоката си отново следвайки това гласче.Звездите ме даряват със светлината си,млечния път ми подарява пътя си, а нощта ми подарява тишината си.Чувствам се специален.

Приститане в Сринагар

Не са изминали 4-5 дена от тези които си бях предвидил за да стигна до Кашмир и до столицата му Сринагар а само един и аз вече се намирам тук.Плановете се променят в движение.човек трябва да бъде гъвкав и според условията да взима уж правилното решение.

Тази сутрин станах в 4 часа.По предсказанията на местните хора трябваше да дойде автобус до Каргил който пътува в посока Сринагар.Излъгах ви за часа, защото се събудих в 3-20, а автобуса трябваше да дойде в 4.Бях изключително експедитивен тази сутрин.Дооправяне на багаж,миене и обличане за по малко от 20 мин.

Излязох от бунгалото,което ме намери предишния ден,когато пристигнах тук в Драс-мястото известно с това че е второто по студенина място в света след Сибир.Други известности тук няма.Няма и неизвестности.Малко градче от типа село с приятни хора и точка.

Заключих бунгалото и скрих ключа на тайното място,което ми беше посочено предишния ден и излязох на главния път.Тъмнина и звезди и пролайващи кучета,и една самотна светлина от близко павилионче.Бях привлечен от нея,както мушиците търсят светлината дори с опасност за живота си.В случая опасност за моя живот нямаше,все пак не съм мушица нали?

Открих ранобуден чичо,който подготвяше храната за капанчето си.Поздравих го учтиво и го попитах за предстоящия рейс.Той съвсем учтиво ми каза,че няма такъв рейс и да не си губя времето в чакане.Аз бях видимо изненадан от учтивата новина и червейчето на съмнението започна да дълбае с нарастващо постоянство от минута на минута.

Не че не вярвах на чичото,не вярвах че съм станал в 3-20 в очакване на някакъв невидим автобус.Учудих се на собственото си спокойствие в този момент и на хубавата мисъл,че ако няма автобус значи е на хубаво.Нещо друго трябва да се случи и ще се случи.

В 4-20(този час си определих за краен срок за чакане)се върнах при бунгалото,извадих скритото ключе и след това спалния си чувал и блажено се отпуснах в прегръдката на съня.Към 8-30 бях буден,показах си нослето навън и притеснително забелязах неприятно количество облаци в небето,а планината и алпийския връх,които виждах предишния ден бяха изчезнали в типична снежна пелена.

За втори път повторих церемонията със заключването и скриването на ключето,и след това се насочих към любимото ми капанче намиращо се на 50м. от бунгалото(на главния път),където закусих и извърших задължителната чаена церемония с няколко масала чая-черен или зелен чай с мляко в зависимост от мястото и региона където се намирате.

Времето прогресивно се влошаваше до един момент когато нямаше накъде повече и в този момент заваля ситен лепкав дъждец.Аз стоях в капанчето и дебнех за преминаващи джипове и камиони,които да попитам дали биха ме взели до съседното градче-Сонамарг-намиращо се на около 50 км.от Драс.

На няколко пъти ударих на камък-имаха място,но имаха и цена,която беше удивително висока за това скромно разстояние от 50км-200 рупии.Може пък цената да не е била толкова висока,а аз да съм циция,но това е отделен въпрос.Важното е че след много чайове и много приказки с местните момчета и възрастни,които продължаваха да увеличават моят страх относно Сринагар и Кашмир,дойде моят джип.

Попитах човека дали отива в същата посока-той каза ДА,попитах дали ще ме вземе-той каза-ДА,попитах за цената-той каза колкото предложиш,аз предложих 100 рупии очаквайки отрицателен отговор,но той каза-ДА,аз невярващо попитах втори път,и отново чух-ДА,и вече препусках доволен да взема багажа си от любимото капанче.

Бързо сбогуване с местните момчета и възрастни,и ето ме настанен удобно на предната седалка в компанията на приятен младеж на видима възраст около 30 години,връщащ се от Лех успешно превозил група австралийци.Говорим си за свободата,за независимостта,щастливите и не толко щастливите хора.Неусетно набираме височина и дъжда се превръща в сняг, а лятото и есента в зима,защото допреди Драс и този дъждец времето беше лятно а дърветата бяха есенни.

Все по далече и все по надолу виждам реката,каньона е зашеметителен а пътя е тясно притеснителен.Минаваме през 4 police check пост-където рутинно отивам в близката палатка за записване на важните данни от паспорта ми.Говорейки си с младежа,от дума на дума,от дъжд на сняг решавам че отивам направо в Сринагар.

Той затвърждава моето първо впечатление,че всичко е пропаганда относно опасността за мен там, а времето-дъждът и снегът затвърждават моето мнение да пропусна Сонамарг и идеалните възможности за трекинг там,и да ги оставя за следващото ми идване в този район.

След преминаването на най-високата точка-превала"забравих му името",започна постепенно пускане и постепенно преминаване на снегът в дъжд,и на дъждът в мъгла.В един момент мъглата изчезна и се откри чудна гледка.Приближавайки Сонамарг,зеленината изпълваше все по голяма част от пространството,много дървета ,много растителност,красивата река беше на нашето ниво и вече не я гледахме от високо(800 метра)

Преминавайки през следващите селца ,усетих чувството че тази картина ми е много близка и позната.Удивително много ми приличаше на България и на малките планински селца в нея-близо до Тетевен,близо до Своге.....близо до мен.Почувствах се вкъщи.Носталгията по дома от предишния ден се изпари някъде в пространството.

На около 50 км. от Сринагар,моят човек качи трима мъже.Двама от тях говореха отличен английски(по добър от моят)и проведохме хубав и интерсен разговор относно Сринагар и Кашмир,пропагандата за тях,религията,добрите и не чак толкова добрите хора.Силна реклама от тяхна страна относно техния град и техните съграждани.

След като навлязохме в града,преминавайки през красивото Дал лейк и лодките гондоли,те слязоха и се сбогувахме,а ние продължихме към работното място на младежа,защото шефът му се беше обадил с питане къде е.Така пристигайки в този търговски комплекс бях поканен на чаша чай.

Шефа ме разпита на прецизен английски кой съм.какъв съм,откъде съм.Опита се да ми предложи лодка,хотел,килими...аз обясних че съм скромен пътешественик и не разполагам с голям бюджет.Негов подчинен ми показа стаята с килимите,които несъмнено бяха 1-во качество,а ако рекламата която чух за тях е вярна относно тяхната изработка то цената им е смешна.

Измъкнах се без да купя килим,и без да взема предложената ми стая в хотел със закуска за 500 рупии!Взех само чаша чай и бисквитка.Момчето ме откара до място където ми беше обяснено че ще намеря подслон за предложените 150 рупии.Мястото отстоящо на 4 км. от града беше красивото Нагиин лейк,където аз наех цяла лодка акостирала от безброй години на брега.Лодката се състоеше от 2 спални,две бани,всекидневна,кухня,тераса а цената беше 150 рупии.

Невярващ,сънуващ,мечтаещ,чудещ се на този нов свят и този нов дом аз се настаних удобно на палубата -тераса гледаща към езерото в компанията на кардамоно-канеления чай учтиво поднесен ми от моят домакин,с когото спазарих няколко важни неща.Смъкнах вечерята от 75 на 50 рупии.Между другото моят хазаин ме попита дали пуша ,аз отговорих че поприпушвам и той предложи специалната услуга 10 грама хашиш за 500 рупии.Аз смъкнах цената на 400 и си стиснахме ръцете.

Стоях на терасата,включил телефона си надявайки се на обхват за да мога да споделя с някого емоцията,която изпитвах.Лодката,езерото,патетата,ниско прелитащите орли около 20 на брой!Толкова виждах за първи път през живота си, на една ръка разстояние.Всичко беше приказка в която незнайно как бях попаднал.

Какво ли още ще ми поднесе съдбата?Какво ли още ще ми поднесе късмета?Не знам разбира се,но този момент и тази лодка и появилата се луна в езерото и пеещите ходжи за молитва ще останат завинаги в мен.Как бързо сменям световете си,от лято-зима,от зима-лято,от горе в планината-долу при езерото!Благодаря ти Господи за това че ме пазиш, благодаря ти бабо за спонсорството и да си ми жива и здрава още 85 години.

Кашмир

Ех,този Кашмир,ех този Сринагар така разоряващи само за три дена!Днес е 3-ят ми ден тук в моята лодка за гости и след обиколка из центъра на града вчера,а днес предимно в моята част на града,защото тя е на 4км.от центъра,включително риболов с едно плаващо корито,което взех от моят хазяин.От колко време не бях хващал въдица в ръка.Ето че и това се случи отново.

Наистина се връщам назад във времето и повтарям някои неща които почти съм забравил че съм правил някога някъде-преди толкова години.Беше хубаво,усещах лек страх от тъмната вода и клатещото се нещо приличащо на кану,хванах бамбуковата пръчка с немнoгo влакно на нея и голяма черна кука накрая,намокрих къшея хляб и сложих малко топче на черната кука и метнах на 2 метра от лодката.

Усещах някакво интересно чувство на рибарско спокойствие,даже по едно време го ударих и на рибарски емоции,нервирайки се от това че топчетата хляб падат много лесно в нечия уста там долу в тъмното,само като ги докосне,и аз повече се занимавах с правене на топчета отколкото със същински риболов.Но усещането беше наистина приятно в рибарска лодка,с въдица в ръка,залязващото слънце.Човек се съсредоточава във въдицата и не мисли мнoгo за други работи.

Мозъчен релакс е научно медицинското име на това състояние!Ако някой доктор ме чуе сигурно ще ме анатемоса заради този мозъчен релакс,който сега си съчиних,но не ме взимате на сериозно нали?Нека бъдем несериозни поне за 5 минути.Ще бъде хубаво обещавам!Ех,как се отплеснах този път!!!Започнах с фалит,преминах на рибарстване и завърших с мозъчен релакс!

Истински класик на глупости и небивалици.Няма спор.Та относно фалита исках да кажа преди да се отплесна отново,че за 3 дена тук изхарчих много пари.Причината?Рано сутрин,или малко след това или малко по късно,след като отворя очи,след като се облека и измия и закуся,и след като отворя вратичката на моята лодка-къща за гости,и изляза на палубата гледаща в езерото,веднага започват да прииждат местни хора от близките селца с рибарски лодки и всеки един от тях продава нещо.Всеки един от тях има определена ниша.

Един сладкиши,цигари,сокове,вода и какво ли още не,друг цветя,трети сребърна бижутерия-ръчно изработена,пети шалове,дрехи,потури,следващият джентълмен продава неща изработени от дърво,следващият-ръчно изрисувани дървени кутии,свещници,сапунерки и хиляди други малки неща и т.н и т.н.

Идваха един след друг и всеки един от тях изчакваше учтиво в лодката си докато неговият колега свършеше своя бизнес с мен на палубата.Учтиво обясняващ ми как аз само да разгледам-безплатно е,и след това 40 мин. представяне на цялата колекция.Аз обяснявах как не искам да купя нищо цели 39 мин.и на 40 се предавах и все купувах нещо.То не бяха свещник,сребърна бижутерия,шалове 2 на брой(които по късно подарих),то не беше шафран, и дървени кутии,накрая за капак купих и една плетена торба.

Парите които извадих вчера свършиха.Утре трябва да ходя да извадя нови.Досега не бях купувал почти никакъв спомен и сувенир но ето че и това се случи.Само че от утре трябва да се науча да отказвам.Защото ако не се науча много скоро ще ме видите в България.Спокойно не се притеснявайте скоро няма да ме видите.

Не че не искам да купувам неща от местните и по този начин да ги подкрепям,бюджета ми е прекалено скромен,и за да извърша глупостите които съм намислил,и за да видя на живо местата които искам да видя не трябва да купувам сувенири!1.Защото раницата ми е огромна!2.Защото не са ми необходими сега,а изпращането на колет към България е скъпо,3.Защото много пари отиват за това,4.Само ще ми се пречкат.Какъв антисувенироман се извъдих а?

За успокоение ще ви кажа,че не съжалявам за закупените неща,след време ще ги гледам някъде в България в къщата в която ще живея и ще им се радвам понякога и ще си спомням,и ще се усмихвам,но дотогава до този ден ЩЕ ГИ НОСЯ НА ГЪРБА СИ!

Тази вечер тук в Сринагар се проведе среща на високо политическо ниво Индия-Пакистан относно Сринагар и ситуацията тук.95% от Сринагарци са зависими от туризма!а много туристи няма.Причината?Знаете я.Новините които достигат за този район.Не ходете там.Рискувате живота си.И следва логичното-отлив на туристи..

Допреди 3-4 години ситуацията е била изключително опасна за преминаващия турист но сега е опасна само за местните хора и техните взаимоотношения с военните.На 10 цивилни в града се пада 1 военен или полицай!Това ако не е военно положение.Местните казват че тази пропаганда-медийна и на всякакво ниво е дело на индийското правителство което се стреми да разруши бавно и сигурно местната икономика и хора.

Кашмирци искат независимост от 60 години.За 60 години повече от 150 000 кашмирци са умряли за тази кауза.Те не се чувстват по някакъв начин индийци или част от Индия.А и няма да се почувстват никога! Ето че и аз взех да ги разделям на Индийци и Кашмирци.Аз не мога да дам компетентно мнение за Индийци защото от тях видях сравнително малко по моят път.

Пътувайки от Делхи среднощно и през следващите градчета аз видях типичните в представата ми Индийци (типични от филмите),с шарените чалми,някои със засукан мустак,някои с брада,някои с интерсни шарени носии и също така изключително пъстрите индийки сякаш излязли от детските ми филми.

Така че аз знам малко по добре за Ладакци и Кашмирци.Две коренно различни вселени!От будистка Азия към Мюсюлманска Азия.От гомпи и чортени към минарета и джамии.Наистина имаш чувството че си в друга държава.

Всичко е различно.Хората,религията дори природата.Тук в Кашмир е зелено-навсякъде виждаш зеленина която радва окото.Близо до моята лодка e главната улица която води към бялата джамия и има множество чинарени дървета в двата края по ширината на улицата асфалтът ги е залял но брадвата не ги е отсекла,защото чинара е гербът на Кашмир.Браво на хората получават червена точка

Мисли от Северозападна Индия

Рано сутрин е,или все още е сутрин,но вече не е толкова рано.Слънчо огрява близките върхове част от които рядко се разделят със своите братя облаците.Красиво е.Къде ли се намирам?В Панамик.Спокойно това все още не е Панама,все още е Индия само че е някъде по средата на нищото,или по скоро към края на нищото,и както много добре знаете във всяко малко нищо има едно голямо нещо.

Така и тук човек си мисли че е попаднал някъде-никъде,но е достатъчен един поглед наоколо за да разбере как нищото прелива в нещото и как нещото в нищото.Как понякога очакваме от някое място нещо,там наистина има нещо,но за нас то се оказва едно голямо нищо,и как очакванията са един голям сапунен мехур,който може да се спука или да отлети нанякъде толкова лесно.Пътуване без очаквания,пътуване без много далечни планове е моята философия.

Може да ви изглежда малко несериозно,но за мен е хубаво.Аз съм щастлив от пътя си,от това към което се променям,бавно и почти незабележимо.Толкова съм далеч от дома,а се чувствам все повече в къщи където и да се намирам.Комфорт и спокойствие.От пътя,от местата където се намирам,от хората които срещам.

Понякога се замислям за семейството,за приятелите които са толкова далече,но също така са и толкова близо,защото ги нося в сърцето си.Мисля си че родителите ми и сестра ми са щастливи,защото знаят че аз съм щастлив.Те се радват на моята радост,надявам се не се притесняват прекалено за моята скромна персона.Би било хубаво да им се обаждам по често,но пустата му несериозност ме преследва на всяка крачка.

Щастливец съм че имам това семейство,че имам приятелите които имам,че вървя по пътя по който вървя.Ден след ден километър след километър,място след място,все повече отварям сетивата си,неусетно научавам все повече неща за хората,за местата където съм,за себе си.Хубаво е и красиво толкова далеч от България и толкова близо до себе си.Пътувам сам,но в никакъв случай не съм самотен.Намирам приятели навсякъде.

Срещаме се,споделяме някой друг ден заедно и след това продължаваме по своите пътища носейки в сърцата си и в умовете си спомена за новите приятели,които удивително много приличат на нас,както и ние на тях!Пътешественици и откриватели с неспокоен дух,които не могат да стоят на едно място и да чакат информацията да ги намери ,а обикалят от място на място и гребат с пълни шепи направо от извора.

Хармонията и далечния хоризонт от мечти запълват мислите и съзнанието ми.Разбирам все повече че днес е днес и аз живея тук и сега,а утре си е утре и ще дойде когато му дойде времето!Толкова често ми се случват неща за първи път че трудно успявам да ги асимилирам.

Качих се над 6000м. за първи път,летях с пара планер за първи път,минах през един от най високите пътища в света(5600м).Толкова много случки,толкова красиви гледки-били те face то face или през прозорчето на раздрънкания автобус.Надявам се доброто здраве да бъде мой спътник в това пътуване,и леката настинка да бъде най-лошото ми разболяване.

Вярвам че има някой който ме пази,който ме закриля,който се грижи аз да съм жив и здрав.Не съм сигурен че той се намира горе на небето.За мен той е навсякъде,където съм аз там е и той-той е част от мен.Моята сянка дори когато няма слънце.Също така не съм сигурен че е той а не е тя или то!Вярвам в позитивната мисъл на приятелите и на семейството.Всеки път когато те си помислят за мен,към мен се насочва вълна от положителна енергия която рефлектира в моето съзнание!

Приститане в Сринагар

Ей,смехурковци здравейте!След толкова много време без новини от мен ето че за два дена ви изпращам два стари разказа за отминалите дни.Надявам се да не ви досаждам много и да четете с интерес това което ми се случва и това което ме вълнува,ако пък ви досаждам можете да ми кажете спокойно.

Не са изминали 4-5 дена от тези които си бях предвидил за да стигна до Кашмир и до столицата му Сринагар а само един и аз вече се намирам тук......Плановете се променят в движение.човек трябва да бъде гъвкав и според условията да взима уж правилното решение.Тази сутрин станах в 4 часа.По предсказанията на местните хора трябваше да дойде автобус до Каргил който пътува в посока Сринагар.

Излъгах ви за часа защото се събудих в 3-20, а автобуса трябваше да дойде в 4.Бях изключително експедитивен тази сутрин.Дооправяне на багаж,миене и обличане за по малко от 20 мин.Излязох от бунгалото,което ме намери предишния ден,когато пристигнах тук в Драс-мястото известно с това че е второто по студенина място в света след Сибир.Други известности тук няма.Няма и неизвестности.Малко градче от типа село с приятни хора и точка.

Заключих бунгалото и скрих ключа на тайното място,което ми беше посочено предишния ден и излязох на главния път.Тъмнина и звезди и прелайващи кучета,и една самотна светлина от близко павилионче.Бях привлечен от нея,както мушиците търсят светлината дори с опасност за живота си.В случая опасност за моя живот нямаше,все пак не съм мушица нали?Открих ранобуден чичо,който подготвяше храната за капанчето си.

Поздравих го учтиво и го попитах за предстоящия рейс.Той съвсем учтиво ми каза,че няма такъв рейс и да не си губя времето в чакане.Аз бях видимо изненадан от учтивата новина и червейчето на съмнението започна да дълбае с нарастващо постоянство от минута на минута.Не че не вярвах на чичото,не вярвах че съм станал в 3-20 в очакване на някакъв невидим автобус.Учудих се на собственото си спокойствие в този момент и на хубавата мисъл,че ако няма автобус значи е на хубаво.

Нещо друго трябва да се случи и ще се случи.В4-20(този час си определих за краен срок за чакане)се върнах при бунгалото,извадих скритото ключе и след това спалния си чувал и блаженно се отпуснах в прегръдката на съня.Към 8-30 бях буден,показах си нослето навън и притеснително забелязах неприятно количество облаци в небето,а планината и алпийския връх,които виждах предишния ден бяха изчезнали в типична снежна пелена.

За втори път повторих церемонията със заключването и скриването на ключето,и след това се насочих към любимото ми капанче намиращо се на 50м. от бунгалото(на главния път),където закусих и извърших задължителната чаена церемония с няколко масала чая-черен или зелен чай с мляко в зависимост от мястото и региона където се намирате.Времето прогресивно се влошаваше до един момент когато нямаше накъде повече и в този момент заваля ситен лепкав дъждец.

Аз стоях в капанчето и дебнех за преминаващи джипове и камиони,които да попитам дали биха ме взели до съседното градче-Сонамарг-намиращо се на около 50 км.. от Драс.На няколко пъти ударих на камък-имаха място,но имаха и цена,която беше удивително висока за това скромно разстояние от 50км-200 рупии!Може пък цената да не е била толкова висока,а аз да съм циция,но това е отделен въпрос.

Важното е че след много чайове и много приказки с местните момчета и възрастни,които продължаваха да увеличават моят страх относно Сринагар и Кашмир,дойде моят джип.Попитах човека дали отива в същата посока-той каза ДА,попитах дали ще ме вземе-той каза-ДА,попитах за цената-той каза колкото предложиш,аз предложих 100 рупии очаквайки отрицателен отговор,но той каза-ДА,аз невярващо попитах втори път,и отново чух-ДА,и вече препусках доволен да взема багажа си от любимото капанче.

Бързо сбогуване с местните момчета и възрастни,и ето ме настанен удобно на предната седалка в компанията на приятен младеж на видима възраст около 30 години.,връщащ се от Лех успешно превозил група австралийци.Говорим си за свободата,за независимоста,щастливите и не толко щастливите хора.Неусетно набираме височина и дъжда се превръща в сняг, а лятото и есента в зима.Защото допреди Драс и този дъждец времето беше лятно а дърветата бяха есенни.

Все по далече и все по надолу виждам реката,каньона е зашеметителен а пътя е тясно притеснителен.Минаваме през 4 police check пост-където рутинно отивам в близката палатка за записване на важните данни от паспорта ми.Говорейки си с младежа,от дума на дума,от дъжд на сняг решавам че отивам направо в Сринагар.Той затвърждава моето първо впечатление,че всичко е пропаганда относно опасността за мен там, а времето-дъждът и снегът затвърждават моето мнение да пропусна Сонамарг и идеалните възможности за треккинг там,и да ги оставя за следващото ми идване в този район.

След преминаването на най-високата точка-превала"забравих му името",започна постепенно пускане и постепенно преминаване на снегът в дъжд,и на дъждът в мъгла.В един момент мъглата изчезна и се откри чудна гледка.Приближавайки Сонамарг,зеленината изпълваше все по голяма част от пространството,много дървета ,много растителност,красивата река беше на нашето ниво и вече не я гледахме от високо(800 метра)

Преминавайки през следващите селца ,усетих чувството че тази картина ми е много близка и позната.Удивително много ми приличаше на България и на малките планински селца в нея-близо до Тетевен,близо до Своге.....близо до мен.Почувствах се вкъщи носталгята по дома от предишния ден се изпари някъде в пространството.

На около 50 км. от Сринагар,моят човек качи трима мъже.Двама от тях говореха отличен английски(по добър от моят)и проведохме хубав и интерсен разговор относно Сринагар и Кашмир, пропагандата за тях,религията,добрите и не чак толкова добрите хора.Силна реклама от тяхна страна относно техния град и техните съграждани.

След като навлязохме в града,преминавайки през красивото Дал лейк и лодките гондоли,те слязоха и се сбогувахме,а ние продължихме към работното място на младежа,защото шефът му се беше обадил с питане къде е.Така пристигайки в този търговски комплекс бях поканен на чаша чай.Шефа ме разпита на прецизен английски кой съм.какъв съм,откъде съм...Опита се да ми предложи лодка,хотел,килими...аз обясних че съм скромен пътешественик и не разполагам с голям бюджет.

Негов подчинен ми показа стаята с килимите,които несъмнено бяха 1-во качество,а ако рекламата която чух за тях е вярна относно тяхната изработка е вярна то цената им бе смешна.Измъкнах се без да купя килим,и без да взема предложената ми стая в хотел със закуска за 500 рупии.Взех само чаша чай и бисквитка.Момчето ме откара до място където ми обясни че ще намеря подслон за предложените от мен 150 рупии.Мястото отстоящо на 4км. от центъра на града беше съседното Нагин лейк,където аз наех цяла лодка с две спални,хол,трапезария,баня и тераса гледаща в езерото за 150 рупии!

Невярващ,сънуващ,мечтаещ и чудещ се на този нов свят и нов дом аз се настаних удобно на терасата,в компанията на моя домакин с когото спазарих набързо няколко неща.Смъкнах вечерята от 75 на 50 рупии,на толко и закуската а между другото моят домакин ме попита дали пуша и след като му казах че поприпушвам той предложи специалната оферта 10 грама хашиш за 500 рупии.Смъкнах цената на 400 и си стиснахме ръцете.

Стоях на терасата включил телефона си надявайки се на обхват за да мога да споделя с някого емоцията която изпитвах.Лодката,езерото,патетата,ниско прелитащите орли-около 20 на брой!Толкова много на едно място виждах за първи път през живота ми на една ръка разстояние!Всичко беше приказка в която незнайно как бях попаднал и аз.Какво ли още ще ми поднесе съдбата?

Не знам,но този момент и тази лодка и появилата се луна и утихналото езеро и пеещите ходжи за молитва ще останатв мен завинаги!Как бързо сменям световете си,сезоните-от лято-зима и от есен-пролет,а също и посоките си-от горе в планината-долу при езерото.Благодаря ти Господи за това че те има и за това че ме пазиш.Благодаря ти бабо за спонсорството и да си ми жива и здрава още 85 години!