Приказка

Вчера вечер,малко преди да заспя,прочетох малка книжка.Приказка.15-ина страници с рисувани картинки.Много хубава детска книжчица.
Най вероятно ще се запитате: И какво от това?Всеки чете книги,пък били те и приказки.Стоянка Мутафова продължава да чете приказки,нищо че е на 80 и кусур години.

Така е признавам,но приказката беше уникална за мен.Изненада ме приятно.По правилно е да кажа че за момент ме разтърси от изненада и се замислих за различните ценностни системи...Нека първо да ви разкажа с няколко думи за какво се говори в книжката и после ще коментирам.

четири Мишлета,готвещи се да посрещнат зимата на открито,строят си къщичка от камъчета,едното се препича на слънце и не помага,а когато другите го питат защо не помага,то отговаря защото събира топло от слънцето за зимата.Трите мишчици събират храна....четвъртата пак е на страни,и наблюдава нанякъде.

Казва че събира цветове за зимата.Трите мишчици привършват с работите и храната а четвъртата събира думи за зимата.....Така идва зимата и след един определено-неопределен период от нея храната почти свършва а студа се увеличава...Трите мишчици се сещат че четвъртата събираше топло за зимата и я помолват да го сподели с тях.

Тя ги съветва да си затворят очите и им рисува с думи най-топлите цветове на света,от което им става веднага по топло.Разказва им и едно стихотворение накрая за четирите мишчици и за четирите сезона,от което поемат и духовна храна и не са вече толкова гладни.Така успяват да оцелеят през зимата....


Това е приказката.Направихте ли асоциация с друга подобна приказка от нашето детство?Открихте ли разликите?Аз направих връзка,мисловен мoст между тази приказка и нашата за щуреца и мравката....Сещате ли се?:"Бабо мравке где така?Тичам щурчо за храна......."

Какво обаче се случи в нашата приказка?Имаше ли такъв щастлив край и за работещите и за по духовно извисените?Мравката събираше храна,щуреца свиреше цяло лято..накрая дойде зимата и той...умря от глад и студ!Ама че гадно нали?Мравката не му даде от храната си.

Ебаси гадната мравка.Строга но справедлива(би казал"трезвомислещият").Докато четях другата версия на приказката си казвах на ум:Е сега ще и разкажат играта на тази мишка,само да дойде зимата!Тя ще види.Изненадата ми беше много голяма,когато не само че не я изгониха а и тя им помогна да оцелеят с въображението си и с таланта си,рецитирайки им собственото си стихотворение.

Замислих се за две деца които четат,или им разказват различните приказки,какво се случва с децата след това?Колко различно започват да мислят едно от друго?Кое от двете деца е по свободно и разкрепостено мисловно?Мисля си че различния поглед върху приказките е и различен поглед върху живота.Това е само капчица в морето от различия между нас и другите.

Кои сме ние?Всички държави където тази приказка е актуална-за мравката и щуреца.Кои са другите?-Всички останали които знаят другата версия-за 4-те мишчици.При положение че имаме 2 версии,може да се опитаме да измислим една трета която да е компилация между двете.Да има и духовно развитие,да има и отметната работа и да завършва с happy end.Какво ще кажете?

Представяте ли си как още от малки ни е разказвана тази приказка,с горкия щурец и работливата баба мравка,влязло ни е в главата да работим,да се трудим,за да оцелееме през зимата.Без мнго ихо-ахо,за да не стане като със щуреца.Да не си отпускаме много въображението и артистичността.Да гледаме по сериозно на нещата.

Не знам дали съм прав,но всичко което написах дотук е плод на приказката за четирите мишчици,която прочетох вчера.Тя ме накара да се замисля за разликата между нас и тях.Единствената разлика според мен е в мисленето ни, и в това че ние се взимаме прекалено на сериозно.Рядко си позволяваме да се отпуснем и живота ни преминава в събиране на провизии за зимата.За да оцелеем.Да избутаме още една зима.А след нея?Ще видим...само да избутаме тази,пък после лесна работа.

прераждане

Събудих се от кофата ледена вода,която шибаното копеле изля в лицето ми.Напълно умишлено и целенасочено за да дойда отново в съзнание.

Започна да ми реже носа и да се усмихва.Това бе най-страшната усмивка на света.Пак припаднах.Пoвече не се събудих.

Или казано по точно не се събудих повече в този живот.Събудих се в някакъв друг живот,когото не можех да определя като следващ или предишен,но в него определено не бях човек.Бях животно.

Или поне приличах на такова.В смелите ми мечти за прераждания и бабини трънкини,винаги съм си мислил за кон,делфин,или в най-лошия случаи маймуна.

Къде ти.Бях шибано мекотело.Безгръбначно мекотело.Малък слузест гол охлюв,но странното беше че ясно си спомнях какво бях и какво се случи докато бях човек.

.Мамка му не случих на късмет!Не стига че съм обременен от спомена за гадната история с рязането на носа,която ме навестява най-редовно в охлювните ми кошмари,а и нямам една проста черупка да се скрия в нея от страх или от срам.

Да си скрия безгръбначието в нея.Поне тя да бъде моята малка крепост.А сега какво?Гол като........Както майка ме е родила...или татко..То при нас голите охлюви половете варираха-според сезоните ли беше,според настроението ли...

Колко ли дълго живеем ние голите охлюви?Къде зимуваме?Аз съм млад и все още не знам отговорите на тези въпроси,но имам един спомен.....

Това се случи когато бях човек и имах все още нос на главата си.Бях малък малчуган,пратен за лятната ваканция на село при баба и дядо.Играех си в градинката с цветята когато видях металния тежък капак в близост до бунара.

С детски инат успях някак си да го вдигна и да го отворя и погледнах в мрачната дупка,където стояха водомерите на къщата.Там бе пълно с голи охлюви!

Хвана ме гнус.От толкова слуз ме хвана гнус и пуснах рязко металния капак.С трясък черната дупка се затвори.

А сега понеже съм малък гол охлюв и понеже съм се опънал удобно на един подобен водомер във подобна влажна шахта ухаеща приятно на мухъл си мисля:

Ако някое дете отвори капака на шахтата и погледне към мен,дали ще ме хване слуз от неговата гнус?Хи-хи въртележката на живота и иронията на съдбата ми ме карат да се смея,както само умее един малък гол охлюв.

deja vu

-Странен човек си..
-Какво пък толкова ми е странното?
-Ами странно говориш,странно разсъждаваш,странно гледаш...да продължавам ли?

-С кое да продължаваш?
-Ето,виждаш ли?Точно за това говоря!
-Някак си не успявам да разбера точно това за което говориш.Не знам доколко съм странен,но ситуацията в която се намираме в момента е дяволски странна!Като "deja vu",което се случва милиони пъти в живота ми..отново и отново.И никога не успявам да разбера смисъла.

-Искаш да разбереш смисъла?Искаш нещо смислено?Така ли?Тръгвам си и те оставям сам в очакване на поредното ти "deja vu".

-Ами добре,щом искаш да си тръгнеш.Уважавам решението ти.Няма да се разделяме с кавга.
-И няма да се опиташ да ме спреш така ли?
-Защо да се опитвам нещо,което ще доведе единствено до болка?
-Защото трябва да се бориш за любовта си!Ето защо.

-Да,но любовта не е борба.Тя не се насилва.Идва и си отива-като миг.Как да се боря за любовта ти?Като кажа"Остани..не си отивай..моля те..".Това ще помогне ли да останеш?
-Не.Няма да помогне,но това са точните думи.....

-Ами,след като няма да помогне,и след като не съм изрекъл точните думи на точното място в очакване на точния отговор...Какво ще правим?Събраха се много неточности на едно място,а неточностите се привличат...
-Сбогом,бъди щастлив..
-Не казвай сбогом,моля те...До скоро виждане.До следващото "deja vu"

въображение

-Как попадна тук?
-Не знам,дори не знам това тук къде е.......
-Много добре знаеш.Никoй не попада тук случайно!
-Да,но аз наистина не знам къде съм попаднал,кога съм тръгнал,откъде съм минал...

- Охоооо на загубил паметта ще си играем така ли?
-На нищо не искам да си играя.Искам просто да разбера кой съм,и къде се намирам....
-Виж давам ти последна възможност да ми отговориш на въпроса,после...
-Какво после?
-После не отговарям....Не гарантирам какви мерки ще предприемат другите за да научат отговора..

-Но аз наистина не знам нищо,дори името не си спомням,нямам си на идея къде се намирам,нито какво е това място за което ме разпитвате,нито как съм попаднал вътре..
-Добре,щом продължаваш старата песен,ще поработим малко върху нервната ти система.Да видим след няколко сеанса дали няма да си кажеш и майчиното мляко!
-Аз нямам майка!!!!
-Ахааааа значи започна да си спомняш,започна да ти се връща паметта!Голяма работа си ей!........

-Аз не съм оттук..
-Всички така казват моето момче,никoй не е оттук.Я ми кажи тогава откъде си ?
-Ако ти кажа ще трябва да те убия.
-Айде бе,разтреперих се целия ха-ха-ха-ха..
-Аз идвам от.......и той му каза,след което го уби с поглед.

Огледалото се счупи на парчета.Може би ръката помогна на погледа насочвайки кристалния пепелник към огледалния образ.Може би в стаята остана само един човек,който никак не бе сигурен дали не е бил сам още отпреди нещастната огледална история.

Стана рязко,или толкова рязко доколкото му позволяваше алкохолното главоболие,насочи се към вратата и я отвори....
Ослепителна светлина затъмни погледа му.След няколко секунди в които очите свикваха със слънцето или с това което го осветяваше,за което не бе никак сигурен дали е слънце,успя да види.....да прогледне...

Пред него се откри невероятна картина.Картина,която си спомняше от детството.На някакъв холандски художник беше...Името не можеше да се сети,но то и нямаше толкова голямо значение сега,когато виждаше картината на живо без дата и автограф в долния десен ъгъл....Слънчогледи...Безброй на брой слънчогледи....Направи няколко несигурни крачки към тях и рязко се обърна...


НИЩО.Там нямаше нищо!Или по скоро там имаше нещо..
Вратата я нямаше,а докъдето стигаше погледа му имаше пустиня.Да!пустиня,и тук таме някоя пясъчна дюна.

Това бе вече прекалено за следалкохолното му състояние.....Но зациклящия му мозък предположи нещо още по идиотско и той започна да се обръща......Този път много по бавно и страхливо...в посока към слънчогледовата плантация.Обърна се и малко се успокои когато видя познатите му слънчогледи,но загуби ума и дума когато видя дата и автограф в десния долен ъгъл.

Този път слънчогледите бяха в рамка,а татуиран циганин с морска котва на ръката,моряшка тениска и шапка продаваше слънчогледовата плантация-здраво хванал я в косматите си черни ръце.
Тогава той се обърна рязко и решаващо като за последно.И точно тогава видя морето.Такова каквото никога не бе го виждал.С плаж като пустиня и едно безкрайно синьо вълнение което го омагьоса.

Засили се и влезе в него с хлапашки спринт.Все още не вярваше че то е реално.Но то бе истинско,солено,пенливо,

играещо си....Той не му вярваше и тичаше докато пясъка свърши под краката му.


Беше забравил че не може да плува.
Беше забравил че не е сам,а е дошъл с приятели
Беше забравил за момчето което го почерпи с ЛСД на плажа и го предупреди че е много силно.
Беше забравил....и се удави.
Никoй не успя да го спаси от собственото му въображение.

радио Хамбург(100,5 мандехерца)

За Хамбург или добро или нищо!Така се говори и така не се говори за града.За хамбургския салам важи обратната максима или минима-евтино и ужасно.Това е и което знаех преди да дойда тук.С това свързвах града-единствено и самотно с един салам ниско качество.При положение че съм вегетарианец,досещате се колко ме блазнеше мисълта да отхапя от салама-преносно.

Града е особен.Тук има свобода.Има силна ъндърграунд култура,която просто Я ИМА.Тя не се натрапва-ако искаш ще я видиш,ако не искаш може и да не разбереш че тя присъства само на една крачка разстояние от теб.Тук небето е толкова високо горе а облаците се движат със светлинна скорост и имаш чувството че наблюдавайки ги 5 минути остаряваш с 5 години.Живот като на забързан кадър.

Какво друго има тук...........Фатих Аким го има.....съвсем наблизо се подвизава-така разказват хората.Споменават се и баровете в които ходи,но още не съм го видял на живо.То и не знам дали искам да го виждам на живо де.Не знам дали искам да му кажа нещо.Харесвам филмите му но дали ще харесам него?Интересно е да видя негов филм повторно и да позная местата от кадрите,които съществуват някъде около мен.Така видях и припознах и местния плаж.Да не си мислете че си измислям?-тук има плаж.

Има голяма красива река казваща се Елба по която се разхождаш с корабче а ако я пренебрегнеш и забравиш за нея,тя дискретно вечер напомня за себе си с тромбата на някой самотен кораб.Всъщност плажовете са няколко-разхождайки се с корабчето ги видях с очите си.Те са реални и пясъчни.Не са градска легенда за добро настроение.

Тук хората живеят в свое собствено хамбургско време,което ще рече облачно с превалявания е добра прогноза а преваляващо с облаци е нормална прогноза,а преваляващи облаци с много дъжд е просто прогноза сбъдваща се само в този разказ или история.Тук лебедите са агресивни, идват и те кълват по обувките, напомняйки за своето присъствие ,рекетирайки парченце хляб.

Това е цената на туристическата снимка реална или мисловна.Те я знаят много добре и не пропускат клиент да се изплъзне от ръцете-крилата им.Тук хората карат колела!Има силна колело култура,която ми прави огромно впечатление.Стари и млади карат превозните си средства посредством педалите и собствената си енергия.Родители возят децата си-отпред,отзад,отстрани,в зависимост от архитектурата на колелото им.Тук децата от малки се научават на важни житейски истини-екологичен и природо съобразен начин на живот,оригинално мислене,инициативност,любов към изкуството.

Научават не е точната дума-те виждат с очите си какво харесват родителите им и какъв е техния начин на живот.За мен лично ако бях дете(тук в Хамбург и навсякъде другаде),много бих искал татко или мама да ме разкарва с колелото навсякъде из града,вместо със бавареца или мерцедеса на семейството.Така не бих гледал на света през затъмнен прозорец или пречупена призма а бих го виждал такъв какъвто е.И возейки се ще мога да прегърна вятъра и татко или мама да ми разказва приказки и истории докато ме вози по вело алеята.

Тук има много вело алеи-а града е равен,равен като тепсия, дори не трябва колело със скорости които да променяш в зависимост от релефа,който няма три вело измерения-нагоре надолу и наравно а има само едно измерение-наравно.Така аз живея в град с едно вело измерение според собствената ми представа за вело измерения.Какво нямам тук?Нямам планини,поради горе споменатото едноизмерно виждане на града.

Понякога се страхувам да не би моето просто човешко око да свикне с неназъбен релеф на панорамен фон,и моят прост човешки мозък да забрави какво ми дава планината.Усмихвам се,защото такава забрава е невъзможна и срещата след дълго невиждане,ще бъде като със стара любовница,с която се познавате достатъчно добре за да се притеснявате един от друг,а също и да си доказвате нещо един на друг.Толкова плашещо добре се познавате-се познаваме.

За мен Хамбург е страната на сънищата.Сънувам,сънувам,сънувам-много и много и много образи се появяват от прашния килер със спомени и забравени истории.Това е за мен града.По скоро това е моето виждане за града а не че това е моят град.Сън в есенно-зимна нощ преливаща в ден,продължаващ точно месец.

Тук с помощта на Златка открих Красотата на написаното на Керана Ангелова,Теодора Димова,Миорад Павич,Захари Карабашиев,Яна Букова.... ...... .......И всичко това почувствах и намерих за месец и малко?И то се намира само на ден и половина автостоп от България?И вие още се чудите какво да правите с толкова много свободно време пред себе си?

Посетете Хамбург!Поне за месец.........Другото важно нещо което има града е близостта на Дания!Само на 300 км. оттук е Копенхаген и така добре познатата от разказите Кристиания-град в града.Някак си е логично че отивам натам към Данията нали?Ще проверя дали има нещо гнило там и ще се върна........Въпроса не е дали да бъдеш или да не бъдеш а къде ще се върна?В Хамбург?В София?Най-вероятно този маршрут ще се случи след неопределен период от време,защото или вървим по стъпките на другите или се връщаме по собствените си стъпки.

Неусетно без да го искаме......то просто се случва...и колкото и да си мислим че сме оригинални и правим нещо уникално,толкова това не е така,защото някъде някога на някой му е хрумвало и е реализирал нещо подобно.И колкото повече искаме да сме различни от другите-толкова повече си приличаме с тях.Колкото-толкова....колкото повече-толкова повече казал Мечо Пух..........

Тя и Той

Моето вътрешно АЗ
с което съм на ТИ
разговаря с моята зодия на ВИЕ
а всички ТЕ са част от мен
сформират простичкото НИЕ.

Нещо от Непал

Когато се опитвам да пиша хронологично някак си не се получава.Един вид пиша по задължение и продължавам да пиша от мястото където съм спрял предишния път.Ако в този момент ме вълнува нещо друго как мога да следвам тази хронология се питам аз.Обичам да пиша когато и каквото си поискам.Може за 2 месеца да не напиша и един ред а след това за два дена да изпиша половин тетрадка.Всичко е въпрос на вътрешна потребност към писане.

Не пишейки за пореден път хронологично ще се пренесем от случките в Индия и Иран,към нови събития случващи се в Непал.В едно малко селце намиращо се само на 10 км. от столицата Kатманду и целият туристически хаос,който цари на по цивилизованите места в града,които са като цветни градини-цветни снимки на фона на сиво-черната действителност.

Където и да се намираш,било то Индия или Непал навсякъде можеш да намериш известно туристическо място,където се събира чуждестранно общество,хора искащи да съчетаят удобствата на запада с малко парченце истина за държавата,което само загатва каква е тя в действителност.По тези туристически места има много къщи за гости и хотели от всякакъв тип,много ресторанти и интернет клубове.Има този вид удобства на запада.Хората имат комфорта на навиците и удобствата,които са имали и в тяхната собствена държава.

Тръгвайки си от едно такова място към друго подобно,което притежава всичките гореспоменати качества те съжаляват от това че напускат любимите си места в града или туристическо селце-ресторанти,кафенета,интернет клубове и много рядко съжаляват за някой хубав споделен момент с местните хора.

Исках само да кажа че около истинската или вътре в нея сива действителност изкуствено се създават и образуват цветни туристически оазиси в които има копирана една Европа,САЩ или Австралия.И е мнoгo трудно по тези места да видиш нещо местно,нещо типично,нещо истинско,като истинското лице на хората тук и условията в които те живеят.

Често то е стряскащо и подтискащо,особено когато виждаш хора по планинските селца без топли дрехи за зимата,или семейства които нямат храна.често е стряскащо да разбереш колко много хора живеят на улицата,тотално изхвърлени от"обществото",каквото и да означава понятието общество.Демокрация,общество,обещания-няколко примера за странно разбирани понятия.

Странен е живота ни защото само си мислим че разбираме това което не разбираме,или защото си мислим че не разбираме това което разбираме,и всички останали варианти на разбирали и не разбирали,плюс варианта в който изобщо не мислим.Понякога последния вариант е за предпочитане,защото не се объркваш,когато не си задаваш въпроси.Когато няма въпроси няма и обърквания.

Понякога един,няколко или много въпроси могат да доведат до сериозно объркване и питане за нашето собствено място и правилното му разположение в пространството и посока в която се движим.Може би след такива"обърквания"ние се намираме,срещаме се със себе си,или поне с едно от лицата които притежаваме.

Исках само да спомена не хронологично че се намирам в едно малко планинско селце,с училище което е започнато преди 18 години и все още изглежда като недовършена соц.сграда на два етажа,9 стаи измазани със сива мазилка и дървени безцветни дограми.Училището е започнато от моят хазяин и приятел тук в селото,който е учител и директор и е дошъл за първи път в селото преди 19 години.

Тогава не е имало нито училище,нито път,нито електричество.Малко по късно той започва да живее в селото а жена му и децата не се решават да тръгнат с него и остават в родния му град,който се намира на около 4 часа път с автобус от Катманду.Той е главния мотор на прогреса в това село.След неговото пристигане тук в Чатри деурали(името на селото),започва и промяната.

Път,електричество,училище-стъпка след стъпка,бавно с труд,постоянство и упоритост прогреса навлиза в селото-година след година.

Какво правя аз тук в това село?В тази измазана с глина и кал малка къщичка имаща две отделения-килийки,които ще нарека стаи,ще се запитате най-вероятно.

Първото отделение или стая е след като отворя външната врата и точно срещу мен изниква малко прозорче ,издигащо се на не повече от 50 см. от земята.Ако това прозорче не е отворено е много тъмно и трябва да мине поне минута преди очите да свикнат с тъмнината.От дясно на вратата има нещо като етажерка за обувки,а от ляво до прозорчето има нещо като мивка"вградена" в земята.Издълбано коритце с дупка в средата,откъдето да се оттича водата,ако случайно се мие някаква посуда там.

Чешма няма,но има вода в алуминиева стомна.Имаме обща голяма чешма,която делим с още 7-8 къщи.чучура и се намира на около 170 см. от земята и от двете си страни е оградена с бетонни параванчета издигащи се на 30 см. от земята.Това е универсалната чешма и водоизточник както за нас така и за нашите съседи.Използва се за пране,пиене,миене,готвене,къпане,поливане-за всичко.

Припомних си един от първите въпроси които изникнаха в моята глава след преминаването на Непалската граница.Защо тези чешми са толкова високи и еднакви?Сега разбрах защо.Това е универсалната чешма-храм,която се използва за абсолютно всичко.Нейната височина я прави едновременно и душ,а бетонните парапетчета отстрани помагат и на най-малките да я достигнат.
Дървена паянтова врата разделя двете помещения-стаички в малката къщичка,всяко едно от които е с размери 5 на 3 метра и височина два и петдесет от земята до ламаринения покрив,който е укрепен от горната си страна с камъни,срещу по силните ветрове.Влизайки през паянтовата вратичка срещу нас е леглото на моя приятел и хазяин а над него има естествена етажерка от глина,която свързва двете стени покрай ъгъла, на която се намират радиото и найлонови пликчета с най-различно съдържание.

На същото място както и в другата стая има прозорче а под прозорчето на черга и шалте спя аз-използвайки спалния си чувал,между малкото шкафче използвано за библиотека и кухненското шкафче с хранителните продукти и съдовете за готвене,на което има поставени два източника за готвене-един електрически реутанов котлон и един керосинов,който често се използва от готвачите по хималайските експедиции.

Електрическия се използва по рядко,защото проблема с електричеството тук в Непал е огромен!12 часа има ток-12 часа няма,14 на 10 или 16 на 8.Това са различните режими на тока в различните райони тук в Непал.При нас е 12 на 12-чиста работа,когато идва време да го спират са точни до секундата,но когато идва време за пускане често закъсняват с типичните непалски"20"минути.
Върху импровизираната библиотека се намира и керосиновата лампа,а под шкафа се намират две 5 литрови туби с керосин,които миришат стабилно и това налага моето спане да бъде с глава насочена към"кухнята"До шкафа и леглото е подпряна и моята раница.
Обикновено заспивам в 8 и се събуждам в 7 сутринта.Отивам към сивото строящо се училище,където отключвам една от мнoгoто еднакви дървени врати и виждам нещо цветно вече тук.

Розово-бебешки стени и бял таван.Аз боядисвам тук,аз съм доброволец.Никога не си бях и помислял че бояджийските ми умения ще бъдат използвани в непалско село,но ето че и това се случи.Тази стая ще е предучилищната,за най-малките.Ще има и мокет отдолу и други детски неща.Спонсорира се от организацията с която се свързах в Катманду.Дано след като завърша тази първа стая да се съгласят да отпуснат още пари за останалите сиви стаи в които по големите деца учат от първи до осми клас.

Дейвид с когото работих заедно по един мой проект в Индия и по точно в Маклоуд Гандж ми даде контакти с човек намиращ се в Катманду,с когото да се свържа за доброволчески проекти из Непал.Аз се свързах с него и човека се оказа букинг мениджър в луксозен хотел носещ подвеждащото име"Kathmandu Guest house".

На следващия ден след нашето запознанство аз вече пътувах с джип към селото.Спряхме джипа до училището.Господин Утам(моята връзка от Катманду) погледна как върви "прогреса"на училището и след като огледа сивата стая-бъдеща детска с един професионален бояджия,който прецени точно колко материали трябва да бъдат закупени,отпраши надолу към града.

Аз останах в селото!Това е най-великия културен шок,който съм изпитвал някога.Глътнах си езика.От този момент нататък аз започнах да живея с местните.Почти седмица мина оттогава.Малко беше плашещо в началото,но всичко около мен е толкова интересно и ново,с изключение на получаващата се цветна стая,която съм виждал и преди,която пък е новото и интересното за местните и най-вече за децата.

Училището се намира по средата на селото.Между горето и долето му-на средния малък хълм.Аз живея в горната част на селото и разходката нагоре отнема поне 10 минути,ако не и 15.Вече се качвам до глинената ни къщичка почти без да се задъхам.Малко по нагоре от къщичката ни е местното магазинче тип бакалия,където както се досещате няма особено голям избор.

Черния път се вие от училището през горната част на селото и магазинчето и след това минава в близост до военното поделение,което охранява гората.Тя е част от национален парк.Вървейки по черния път след 5 км.достигаме асфалтовия път,който води към Катманду.Почти всяка сутрин войниците имат марш на скок и тичат между горето и долето на селото и минават покрай моето прозорче.Аз ги наблюдавам и тихичко се смея да не ме чуят.Много са ми смешни.