Пътешествието понякога започва по рано,друг път по късно,а понякога изобщо не започва.Не всичко зависи от теб,не всичко зависи от мен.Има много късмет,има непредвидени моменти,има изненада,има смях,има....преди всичко има.
човек само трябва да повлече крак и да тръгне-накъдето поиска,накъдето го води сърцето му и нездравия разум.Сърце и разум-две толкова несъвместими неща в нашата така добре изкривена и пречупена представа за реалност.
Някой умен човек беше казал: движейки се човек само сменя декора около себе си,само сменя пейзажа.Да,това е така,но пейзажа е от изключително голямо значение.Той е цвета,солта на манджата,което я прави така приятна за небцето.
Всеки пейзаж те кара да мислиш и да реагираш по различен начин.Всеки носи своето послание,всеки има своите статисти,главни герои и предмети,своите малки неща,които са изключително големи в нашите очи.
Много от нас са с неспокоен и буден характер и имат нужда от време на време от пълна промяна на обстановката.Имаме нужда от някоя авантюра,от едно никак добре планирано и обсъдено пътешествие,което знаем че ще се нареди от само себе си,когато тръгнем и направим първата крачка.
Каква е рецептата?Събираш една прашинка информация,добавяш щипка проучване и една лъжичка заинтересованост,плюс един пакет от килограм тип 500 въображение.Разбъркваш внимателно сместа в подходящ съд тип глобус,завърташ силно глобуса,затваряш леко очи и се усмихваш,след което посочваш с пръст и леко допираш глобуса до пълното му спиране.Там където пръста и глобуса се срещат е мястото на твоето ново пътешествие.
Оттам започва всичко-нов декор,нов пейзаж и нови действащи лица.Какво друго трябва за да тръгнеш по този път освен вече изброените продукти?Малко свободно време.Не се оправдавай,че нямаш-намери!Времето си е твое.Никoй друг не разполага с него,освен ти самия.
Работа?Напусни и тръгни!Винаги ще има работа,и никога няма да бъде свършена докрай,така че спокойно можеш да се откъснеш за момент от нея и да поемеш към една не толкова стандартна"работа",където ще работиш по различен начин-с повече въображение и комбинативност,логистика и социални контакти,хумор и свобода.
Развивайки всички тези качества,оформяйки или дооформяйки своята идентичност и характер успяваш да намериш един вътрешен баланс и едно много добро усещане за това къде точно се намираш в този момент и твоето точно място в полето на периферното ти зрение.Когато разбереш всичките тези неща и когато разбереш още колко неща има за разбиране,тогава разбираш че нищо не си разбрал!
В настоящия момент аз все още не разбирам че не разбирам,защото все още се намирам в началото на щурото начинание наречено”Турция-Иран-Пакистан-Индия”,едва първи ден а случките които са се случили вече са толкова много,че рискувам да пропусна да запиша някоя в моя пътешественически дневник,не поради това че съм я омаловажил,а простичко съм я забравил.
Понякога имам чувството че съм попаднал в собствен затвор от мисли и чувства,затвор който собственоръчно съм изградил и доброволно съм се зазидал в него,а точно сега имам усещането че това пътуване ще бъде пътуване към свободата,пътуване към мен самия в мен самия и извън и около мен.
Имам усещането и хубавото предчувствие че ще бъда по добър и човечен след своята обиколка,ще успея да разчупя в себе си още някой друг стереотип на поведение и реакции от мен към заобикалящата ме среда......но това са вътрешни усещания,мъжка интуиция,за която само времето ще покаже дали е така ефективна както женската.
Прощално парти в къщата в Княжево и поток от приятели стоплили сърцето ми с появата си.Едно малко парченце сън и возене на кормило на колело като насън от Княжево до Овча купел,оттам рейс и слизане на Окръжна болница.Телефонът ми е изчезнал при возенето на кормилото,но аз все още не съм сигурен в това а само имам бледи предположения,гадая в очакване на своята спътница за предстоящото приключение.
С голяма доза закъснение тя се появява,но за компенсация носи новината че телефона ми е намерен,и се е уговорила с хората които са го намерили да го предадат на една от моите съквартирантки-Златна.Коя е моята спътница?Откъде я познавам?Какви са нашите взаимоотношения?Не съм си и помислял че тези въпроси ще бъдат толкова често задавани по време на едно пътуване от страна на преминаващите покрай нас лица,но впоследствие точно така се случи.
Официалната версия по време на самото пътуване беше че сме женени,в интерес на нейната безопасност,но неофициалната,която ще подшушна само на вас е че ние сме много добри приятели.На въпроса къде се запознахте съвпадат и официалната и неофициалната версия-в гората се запознахме..по време на една „Зелениада”.Какво е Зелениада?доброволческа еко програма по време на която кръстосахме шпаги с един бурен-плевел наречен аморфа ,намиращ се по течението на река Струма в близост до град Кресна.
Как решихме да тръгнем заедно на едно такова голямо пътуване?Преди половин година срещнах Яна и тя ми разказа че е разпратила на всичките си приятели че иска да пътува на стоп в посока Индия,но никой все още не и е отговорил положително.Спомена че е забравила за мен,но ето че сега се виждаме и може да ме попита директно и така започна всичко.
Аз отговорих,че нямам нищо против едно далечно пътуване,че единствения проблем който бих имал за да тръгна са парите и попитах за ориентировъчна сума,която би ме оправила по време на това пътуване.Студения душ от споменаване на сумата на глас ме заля бързо и неочаквано,и аз отговорих на Яна,че ако ми паднат пари от небето близките месеци с удоволствие ще бъда неин спътник.
След някой друг месец баба ми продаде на село парче земя,след него второ-те са голяма фамилия и всички искат да продадат част от полагащата им се по наследство земя.Н е ме разбирайте погрешно,че те са лентяи,напротив всички те са земеделци и цял живот са се борили със земята,но както знаете от земеделие никой не е забогатял,а който не вярва на тази народна поговорка да се обърне към единия ми чичо,който е виден търговец и предприемач на село.
Преди години реши да направи голямо частно ТКЗС в което да участват местните хора,като взима от тях земята която пустее под аренда,и се разплаща или в пари или в натура в зависимост от посятото през годината на парчето земя.След няколко години борба и големи инвестиции за земеделски машини,за посеви,за всички малки парцели ,които се обединиха в един голям-удобен за работа и манипулация,след всичките тези усилия се стигна до момента когато продукцията от жито,която бе произведена от частната кооперация през годината след всички манипулации по нея и след последвалия баланс приходи-разходи излизаше по скъпа от цената на която я продаваше държавата.
Вярно,че държавата това сме ние,но както много добре знаете това не винаги е така,и в случая не беше.Чичо ми продаде цялата техника и оттогава не се е занимавал със земеделие.От момента в който разбра,че ако иска да произведе нещо със собствените си усилия и труд,то ще излезе по скъпо от другото,което може да си го купи като готов продукт без да е вложил и грам усилия за него.Всичките братя на баба ми са земеделци,такива са били през целия си живот,такива и ще останат,защото това е техния живот.
По наследство от своите родители имат големи дялове земя,която не успяват да обработват на 100%,заради годините,заради възможносите,заради нежеланието на техните деца и внуци да се захващат с това чудо наречено земеделие.Така се стига до момент когато тази земя става апетитна хапка за посредниците,които са със широко отворени очи и уши за случващото се по градове,райони,махали.Къде точно има строителни интереси,накъде точно се развива града,накъде се пренася неговата индустриална част.
Всичките тези дядовци и баби нямат нищо против да продадат част от тази земя на добра цена за да зарадват своите синове и дъщери,било с нова кола,с печка,с хладилник или просто с пари на ръка.Техните синове и дъщери нямат нищо против да бъдат зарадвани и така се стига до пазарлъка и сделката след него.Земята е продадена парите бързо изчезват и логично се стига до следващото парче земя.
Сделка след сделка земя след земя-може би накрая ще се стигне до момент когато вече няма да има земя за продаване и няма да има сделка.Може би малка част от хората се питат,какво ще се случи след като продадат парчето си земя,какво ще изникне на него?Така водени от своето нежелание за информираност е напълно възможно да се стигне до един момент,в който около тяхната къща,и около къщите на съседите им има заводи,големи фабрики и пътища и чистия въздух и спокойствието са изчезнали някъде между сделките,когато основното за което са си мислили е било друго.
Така се стига до един странен и интересен момент,в който в желанието си да помогнеш на своите близки-ти без да го искаш ни най-малко им вредиш.Вредиш им с твоята слаба шахматна игра,в която няма и един ход напред а има само днес и сега.
След цялата тази тирада съм длъжен да кажа,че моята баба разпредели парите между децата и внуците си-в това число и аз разбира се.Тя се превърна най-неочаквано в спонсора на моето пътуване.Това бяха парите,които паднаха от небето и ме удариха по главата с цялата си сила и гравитация.
Ето ни отново на Окръжна болница и след закупения Българо-Турски разговорник и последвалия превоз със селски рейс почти до караулката,махаме на стоп и след не повече от 10 мин.спира не какво да е а турски тир!!!!Явно имаме късмет и това е добър знак за предстоящото приключение.Явно с нас мислено има и огромна група от приятели,които се радват на щурото ни начинание,а когато група от хора мислят позитивно и в една посока винаги нещата се получават с лекота и финес.Без грам усилие.
Благодарим ви приятели ,че сте с нас,усещаме вашето присъствие!Когато се возиш в турски тир,Турция започва още от България.Причината са турските ресторанти и места за отдих,където турските шофьори имат навика да спират.Още от тук започва социализацията и климатизацията на скромната ти персона към не толко добре познатата чужда култура.
Сблъскваш се с първото”пиде”-вид турски хляб,вкусваш първата си оранжева леща,приятно подправена и ухаеща на ориент,вкусваш първия си турски чай,който все още ти се струва така далечен и чудноват,а само след седмица вече ще е част от теб, наслаждаваш се на турското кафе и правиш първите си опити за диалог на българо-турско-английско-немски,плюс езика на знаците-международния език на тялото,ръцете и очите,който се разбира навсякъде по света.
Преминаването на турска граница пеша е висш пилотаж актьорско майсторство.Ако не се покажеш и докажеш какъв си 100% идиот няма да успееш да преминеш от другата страна на бариерата,но говорейки им,и обяснявайки им как си тръгнал на стоп към Индия нещата се променят в твоя полза и след първоначалното”НЕ” от тяхна страна,получаваш така мечтаното разрешение за преминаване.
Със сигурност не си първия идиот,който представя налудничавия си план пред тях,но със сигурност не са били толкова много хората,които са направили същото преди теб.Това си личи от техните невярващи погледи,от техните изненадани усмивки,от интереса с който слушат твоите бъдещи планове за пътуване и лекотата с която ги разказваш.Тази мисъл те кара да се чувстваш част от едно малко общество на пътешественици,които пътуват нетрадиционно,извън границите на едно добре планувано и премислено пътуване.
Започваш да усещаш,че това пътуване е специално и в него ще откриеш много неща за себе си и за света около теб.Топло е,слънцето напича,сянката под която можеш да се скриеш или е малка,или изобщо я няма,около теб има спрели таксита и камиони,всеки се интересува кой си,откъде си,накъде си тръгнал.Турците са любопитни като децата.Те наистина се интересуват накъде си тръгнал,и те гледат с нескрит интерес и блясък в очите.
Шофьор на тир ни предлага да спим в камьона му,ако случайно не ни вземат на стоп...обаче след няколко минути нас ни взимат и пътуваме в посока Одрин или Едирне както е известно в Турско.Вече е почти късен слледобед,оставят ни на автогарата откъдето хващаме маршрутка до края на града,но след първите гледки и впечатления от нея единодушно решаваме да слезем и да изкараме вечерта тук в този град.
.... ..............................................(има 100 стр. за преписване от тетрадка-ама друг път!)
