Заричане

В магията на собствената мисъл
извираща си някъде от мен
аз знам и глупости съм писал
и гледал съм със погледа студен.

И в търсене на нещо като муза
намирах бавно собственото АЗ
и радостен съм бил и малко гузен
пред теб,пред тях и всички вас.

До ден във който не научих
че аз и ти,и той и тя
сме нещо като летен ручей,
купчинка с пръст на таз земя.

И колко преходно е всичко
за теб,за мен и всички вас
да мразим или пък обичаме
е избор правещ се от нас.

И ето време е избирам
любов и обич пред омраза
за друго време не намирам
защото то е зла зараза.

И в хората ще вярвам ето
че всеки има от доброто
понякога е то заето
в борба със егото на злото.

И никого не ще да съдя
за избор,чувства или мисъл
единствена самоприсъда
това което съм написал.

в ограбване на щастието

В пространството наречено градинка между два сиви панелeни блока,намиращи се някъде в покрайнините на София живеел един човек,когото всички наричаха клошар и неговия най-добър приятел-кучето разбира се,което всички наричаха пумияр.Не много мили обръщения за човек и куче,но моля да извините хората от крайните квартали.Те са малко крайни в етикетите които слагат на хора,животни и предмети.Клошара живееше в изоставена стара лада заедно с пумияра и определено имаше вид на щастлив човек.Хората живеещи в близките сиви соц сгради не доумяваха на какво се дължи неговото щастие а и дявол да го вземе и пумияра изглеждаше точно толкова щастлив,колкото и клошара.По някакъв особен начин това ги дразнеше,нервираше,отвращаваше и най-странното чувство което ги обладаваше и не можеха да си обяснат по никакъв начин беше завистта.Те му завиждаха и искаха да му отнемат единственото което все още имаше-щастието.Да, мога да спомена и кучето,но то не беше негово нито той беше негов.Те просто споделяха малкото което имат и бяха приятели,а приятел не може да се отнеме,особено ако този приятел е куче.Така крайните хора от крайните квартали решиха да ги разделят,като вземат единственото което могат-ръждясалата стара лада,изпратят човека нанякъде а кучето само да се оправя-нали е куче?Защото не можеха да се примирят че съществува нещо по сиво от техния сив свят и сиви панелни кутийки и в същото време е по щастливо от тях.Преди това да се случи единствената хармония която съществуваше наоколо,идваше от раздрънканата лада и нейните чудати обитатели.През деня клошара обикаляше квартала и събираше всичко което сметнеше за полезно-захвърлено край кофите.Единственото,което не слагаше в своята лада бяха 4-5 стари гуми намерени отнякъде които бяха грижливо подредени на покрива на колата а всички останали неща бяха скрити от хорските очи,намиращи се някъде из дебрите на ладата.Вечер той се прибираше с вярното си куче и щастливо заспиваха в своя малък свят.Един ден техния малък свят бе ограбен от крадец наречен общество и ладата бе натоварена на един камион.Същия ден клошар и пумияр изчезнаха.Клошара бе откаран с кола нанякъде а пумияра след като се повъртя на мястото на което се намираше допреди малко неговия дом и верен приятел тръгна нанякъде-душейки въздуха тревожно.Това бе един сив и дъждовен ден за сивите хора в сивия квартал и сивия живот който живееха.Но някак си днес им бе малко по пъстро и ведро,защото успяха да натрапят своята сивота на някого.Днес бяха щастливи,защото бяха разрушили нечие щастие.Малката сух площ под ладата бързо се намокри и всичко изглеждаше както преди.Нямаше го клошара,кучето и глупавото им щастие!

Любов или илюзия

Аз кой съм питам те,
а ти коя си? Питам се...
Почакай и не бягай тъй от мен.
Защо побягна?
ако поискам стигам те,
но аз не искам- в туй заричам се.
ако си буца лед аз слънце ще съм в твоя ден.

Побягваш......
Аз нямам време да те стигна,
а може би не искам-
имаш свобода.
Целувам те и нежно ти намигам.
Бъди каквато си!
неща да те притискам,
не искам да участвам в твоята борба!

Бъди щастлива,но не бягай
дали от мен,или от теб самата,
защото бягайки ще срещнеш самотата
а възела от чувства се затяга.